Пожарите покрай Атина по странен начин ме връщат в едно друго лято. Тогава Гърция пак тъй гореше като на война и над пътя валеше черна пепел от подпалени по хълмовете гори. Вестниците открито пишеха за нарочни палежи, които трябвало да разчистят площи за строителство или - представете си ! - за земеделие. Приятелят ми Теофил ме избута пред огледалото: лицето ми бе тъмно и като че опечено, макар да бях гледал пожарите само през предното стъкло.

Вечерта ни заведе в една таверна при шосето за Маратон - ако беше в България, сигурно щеше да се казва "Ловджийска среща". По стените висяха препарирани птици и дивеч, двуцевки и кожени раници. През големите витрини с вдигнати стъкла влизаше целият звук от пътя, понякога толкова силен, че спирахме да говорим. Колона пожарни автомобили отби отсреща и изтощени мъже се разтъпкваха и пушеха край тях. Сервитьорчета от околните заведения претичваха през шосето с табли напитки - кръчмарите ги пращаха на пожарникарите да намокрят уста. Понякога ветрецът замиташе в таверната от дъха на огромните далечни огнища и Теофил дигаше пръст - ето го огънят. Огънят всъщност вилнееше непрекъснато на екрана на телевизора, новините бяха пълни с него,



но приятелят ми седеше с гръб, не искаше да го вижда



Теофил е скулптор и беше прекарал деня в извънградското си ателие. Имал много "неща" там, няма как да ги превози и да ги спаси, ако пожарът настъпи и в тази посока. За да си осигури творческа свобода, той се издържа от надгробия, богати хора му поръчват бюстове на своите покойници, а иначе създава странни фигури от дърво, зебло и кожа, от слама и слънчогледови стъбла, от парчета рибарски мрежи и смоли. "Всичко ще се възнесе към небето, ако пламъкът го доближи - рече ми той. - Цялото ми изкуство ще отиде при Господа. Но ако това ми се случи, ще се върна при камъка. В една земя, където огънят се разхожда без прегради, творецът може да разчита само на камъка."

Така се преместихме от тревожния и опушен свят наоколо в също тъй несигурните пространства на изкуството. Стори ми се смешно, че Теофил се присети за камъка. Не че го бе забравил - умрелите той си ги ваеше от камък - а защото в паниката си бе готов да се откаже от своя избор да създава "нещата" си от нетрайни, в сравнение с камъка и бронза - направо "летливи" материали. И трогателната му надежда, че ако нещо се случи, те все пак ще отидат "при Господа" - макар и по такъв необичаен начин. Защото нали това е тайната мечта на всеки творец - изкуството му в някакъв преносен смисъл



да стигне до Бога, да докаже своята божественост



Разбра се, че в ателието си Теофил е струпал цялата си бъдеща изложба, насрочена за началото на есента. Предложих му да направим една бригада и да преместим всичко на сигурно място, но той завъртя глава: ще стане, нека бъде каквото е рекъл господ. Не беше чак такъв фанатик и праведник, два развода имаше зад гърба си и няколко яки скандала на любовното поле, а в изкуството се уповаваше на божествени решения, на волята и благосклонността на небето. Това, което артистът понякога изпитва само несъзнателно, а когато пък го осъзнава, най-често избягва да изговори и да признае, Теофил го изповядваше открито, дори някак трескаво, усилено от тревогата за изправеното му пред огъня дело. "Да изгори, ако трябва повтаряше той. Всичкото да изгори, Господ ще види, все едно съм запалил една голяма свещ." Нищо не изгоря, слава богу. На небето си знаят работата. И все пак, не само художникът иска свещта му да бъде съгледана, всеки човек се надява на това...

В градинката при черквата "Свети Седмочисленици" срещнах актрисата М.Г. да разхожда внуче. Познаваме се от времето, когато нейният мъж, дядото на момченцето, ми беше много лют опонент по един драматичен епизод от моята поредица "Частен случай". Само дето до бой не стигнахме с него, но нямаше как -



той беше началство в журналистиката, а аз бях само репортер



Спря ме да ме разпита хубаво, какъвто й е обичаят, всеки път го прави. Момченцето с хубавото име Климент се въртеше наоколо, после отиде да разгледа живописния дядо, който понякога се явява пред храма - това е онзи старец, дето проси в полза на църквата, наскоро вестниците писаха за него. Климент го изучаваше внимателно, обикаляше го, баба му на свой ред не го изпускаше от поглед. Детето затича към нас и още като се закова пред нея, тя отряза: "Нося само един лев да запалим свещи пред Дядо Господ, че вчера валя и не сме излизали". Малкият мълчаливо се върна - знаеше какво е "само" и какво е "един лев". Щураше се около човека с бялата брада и странната носия и когато се върна, въпросът му беше готов: "Бабо - рече, - ако не купуваме свещи, а дадем левчето на този човек, Дядо Господ няма ли да види?"

Дали беше риторичен въпросът му, или не - получи каквото искаше.

Мисля, че това бе твърде малка цена за такъв въпрос...