|
| *** |
Българинът, да кажем, бил две неща едновременно - трудолюбив (плюс гостоприемен) и предател (едновременно хитрец).
За предателя ни светна историкът Николай Генчев. Народ от предатели сме били, вика - в сп. "Младеж" още през 60-те години. Това народоанатемосване дълги години потискаше тринадесетвековното ми самочувствие. Докато не прочетох в разказите на италиански писател, май Итало Калвино беше, освен ако не беше Итало Калвино: "Италианският народ е народ от предатели!"
"Ех, верицата ви макаронаджийска, значи и вие сте предатели, гиди, портаджии с портаджии!" - отдъхнах и самочувствието ми отново порасна. Вярно, предатели сме, гадна работа, ама те и други народи, не сме само ние.
За твърдението за еднакви народопсихологии работи и номерът с нашето трудолюбие, примерно, дето изобщо не излиза, щото баш огромното българско трудолюбие, сравнено с трудолюбието на други народи, показва значително отклонение от стандарта. От една страна трудолюбието ни хич го няма, от друга страна го има донякъде, ама категорично не го бива.
В началото на 50-те години художникът-мъдрец Илия Бешков открива национална изложба от соцреалистически платна с комини, пушеци, жътварки и паламарки. И за ужас на присъстващите партийни велможи казва: "Не е вярно, че българинът обича труда". Изследвал бил, споделил той със затихналата от страх аудитория, повече от 6 000 образци на българския песенен фолклор, в тях са възпети природата, живота, насладите, либето, дори на бабите им хурките, и в нито една песен - трудът. Всъщност едва ли има нормален човек, завършил еретичните си разсъждения той, който да обича труда. Трудът не облагородява, а оскотява, осакатява и състарява.
Да, бе, оттогава поне си имаме солидно оправдание за мързела.
А тезата за народопсихологическите еднаквости бе пропукана още през 1970. На Световното изложение в Осака българският павилион бе един от най-оригиналните. Тогава тръгна лафът за България като Япония на Балканите. И ние бедни на полезни изкопаеми, и ние туй, и ние онуй. Ма и след трийсет и третото "онуй" фактът, че по нямането сме еднакви, а по имането съвсем йок, си оставаше непоклатим. Трябваше да се намери причината за привидно необяснимото несъвпадение.
Намери я един средностатистически неизвестен софиянец. Запитан по националната телевизия какво знае за Япония, той няколко минути хъмкаше и мънкаше: "В Япония... в Япония... в Япония...", докато накрая изръси: "В Япония... живеят японци". Без дори да осъзнае, че прави велико откритие. Космическата разлика в производителността на труда, брутния вътрешен продукт, жизнения стандарт и пр. се дължи на незаобиколимото обстоятелство, че в Япония живеят и бачкат японци, а у нас - българи.
Та първият извод гласи: "Българският народ не случи на властници, обаче и българските властници не случиха на народ".
Вторият: "В България рибата се вмирисва не откъм главата, а откъм опашката".
А третият бе даден на организиран от Философския институт симпозиум на асоциирана с известното произведение на Иван Хаджийски тема: "Възможна ли е нова оптимистична теория за българския народ?"
Възможна е, разбира се. Чистак нова. Само че при нов народ.