|
| *** |
Камъчето обаче се чувствало съпричастно. И взело да разправя колко е страдало. В което може би имало нещо вярно - докато го държали под езика, съвсем го олигавили.
Какво беше - викало камъчето - едно време? Едно време - викало камъчето - имаше само подтисничество. А какво време - викало камъчето - настана? Вече е време - викало камъчето - на небивал растеж, вече чудеса стават.
И за да бъде в крак с чудесата, камъчето взело да расте. Станало голям камък. Така да се каже, направило каменна кариера в новата каменна ера. Ех, не дай боже да удариш на камък, като срещнеш точно този!
И решил камъкът, че му е време да тежи на мястото си. Ама не искал да натиска кисело зеле в някоя скапана каца, с което впрочем можел да допринесе някаква полза все пак.
Не искал и да бъде камък в чужда градина. Повече му се работело на принципа "с техните камъни по техните глави".
Научно подхождал отвсякъде и философски гледал на нещата камъкът. Понеже разбирал от политикономия. Нали баш тогава го олигавили до страдание...
И съвсем се разфилософствал камъкът, направо ударил в земята всички дървени философи. С което дал на народа да разбере, че най-сетне същият този иначе нищо незаслужаващ народ е открил философския камък.
Това - добре, ама наоколо - блато. А да си току-така камък в блатото - също не е работа.
- Абе, да спи зло под камък! - рекъл великодушно и от немайкъде народът.
Речено-сторено. Па взели да спят под камъка и убийствена престъпност, и безогледна корупция, и данъчно кожодерство, и шизофренично здравеопазване, и окьоравено образование, и всякакви шибани реформи.
И колкото повече спели под камъка, толкова по-голямо ставало злото като цяло.
Растяло злото със страшна сила - нали си нямало друга работа при тая повсеместна безработица...
И камъкът естествено ставал все по-голям - за да покриел всичкото зло, дето спяло на воля под него.
А наоколо, както казахме - блато. Плачело блатото от скука, че го няма Андрешко, та да му остави насред него някой бирник за занимавка. (А Андрешко го нямало, щото бил емигрирал на гурбет в чужбина и тамошните блата повече го кефели.)
Дълбоко се размислил камъкът. Ако ще съм камък в блатото - рекъл си конфуциански, - барем да съм камък на шията!
Пък шията в случая изобщо не била проблем. Ей го народа (и по-точно оная голяма част от него, която поради умопомрачително родолюбие отказала да гурбетства из пустата чужбина!)
Обаче народът, уж родолюбиво свикнал на всичко, взел да изнемогва с тоя камък на шията, че накрая дори му причерняло пред очите.
- Ех, народе - рекъл му камъкът, - не унивай! Аз съм последната ти грижа!
И тогава народът, без изобщо да философства, се сетил, че на камъка просто трябва да му се хване дамарът. Та да каже поетът "камънье и дървье изчезнаха там...".
А колкото до нашия камък, него го направили на чакъл, на ситни камъчета го направили - кеф ти за строеж, кеф ти за под езика.
