Да си дойдем на думата. Известна част от нещата в живота се случват и в квартала "Младост" 2. Това се явява причина в някои петъци да започваме оттам. Не твърдя, че комплексът е някаква представителна извадка на българския живот, но и в него, както и навсякъде, онова, което той, животът изважда на показ за всеки от нас, които не го изследваме, а просто го живеем, си е достатъчно реално, а понякога дори и уникално.

Стоян Лечков настоя да се разходим и да потърсим пряк път към метрото. Грехота е, каза, да се тъпчем по рейсовете в такова хубаво време. Такъв път към последната спирка имаше преди да има метро. Сега поляните покрай плавателния (!) канал, пък и самият плавателен канал са гъсто застроени с пустеещи бетонени грамади, пространствата между тях пък са препречени с огради и телени мрежи, в които живописната пътека през парка опира и... свършва. Не може да продължи. Чрез безсмислено строителство кварталът се е самоизолирал от придобивките на модерния транспорт. Отрязал си е най-разумната и живописна комуникация. Пешеходната. Всичко това Стоян настоя да го проверим, да се опитаме да "пробием" през бетонения пояс и ако можем, да излезем на чист път към метрото.

В това ние със Стоян не успяхме.



Няма път или поне - няма за нас



Но пък градината неочаквано се оказа не тъй запусната, каквато я знаехме отпреди, майките край бебешките колички открито се наслаждаваха на есента, деца щъкаха или прохождаха наоколо - и кучета също, но някак дружелюбни, чисти, като че току-що вчесани. И някакъв старик, който озвучаваше тази картина, превит на една - все пак! - счупена пейка. С устна хармоничка, представете си!

Не съм виждал устна хармоника (освен по телевизията, разбира се) от десетилетия. С едно изключение - на сив, захабен площад в Катания двойка чернокожи продаваха от количка маракаси и устни хармоники. Като видя, че се загледах, негърката грабна чифт маракаси и живописно скърши снага, добре го правеше. Исках да разгледам хармоничките, но нейното предизвикателно очакване ме смути - нямах намерение да купувам. И отминах. Сега, обаче, старецът не ни предизвикваше с нищо, можехме спокойно да приближим. Като забеляза това, той припряно обърна оставения на пейката каскет с дъното нагоре. Искаше да предупреди, че не проси.



Свиреше си за удоволствие човекът,



макар изобщо да не свиреше добре. Някаква китка от забравени отдавна парчета, едни от тях се разпознаваха, други - не. Хармониката му бе средноголяма, не от онези малките, войнишките, с които германците от филмите свиреха "Лили Марлен" в окопите на Източния фронт, но и не и от професионалните, с машинките, дето се придърпват и избутват, та да се сменят регистрите по време на свирня.

Нашето внимание не му се отрази никак, но накара младите жени край количките наоколо да се заусмихват. Старикът им правеше компания и даваше музикален фон на монотонните месеци на майчинството. Сега чакаха да видят как ще протече срещата му с двамата заинтересувани минувачи. Ние пък, минувачите, също го разглеждахме откровено - бе много стар и много излинял от годините, но чисто облечен и избръснат. Избелялата му риза бе закопчана догоре, сякаш позираше за портрет пред някой от художниците-експресионисти. Стоян понечи да го пита нещо, но свирачът направи жест да не го прекъсваме. Отклони, така да се каже, всякакви въпроси. Вместо това, засвири нещо свръхпознато, излязлата от употреба днес песничка за синьото цвете.



"Синьото цвете цъфтеше (2), малка го мома береше (2)"



И ако досега бе музицирал неуверено и на пресекулки, сега мелодията се лееше свежо, весело и сочно. Не беше за чудене: "Синьото цвете" някога бе най-достъпната пиеска за начинаещи акордеонисти, а както става ясно - и хармонисти. Беше я научил, дето се казва, "на вода". Разбрахме, че няма да си говорим. Човекът беше зает със своето изкуство. Зад гърба ни веднага изостави любимото парче - кой знае колко десетилетия го бе усъвършенствал. Започна да мъчи все същите стари шлагери. Свиреше за себе си човекът, какви претенции може да имаш?

Той идеше от времето, когато сътвореното от човека е могло да бъде пресъздадено само от човек. Когато хитроумните музикални машинки, доколкото са съществували, са били почти недостъпни и онзи, който е искал музика в дома си, е трябвало сам да я... произведе. И сега, когато можеш да заситиш и глад, и страст, и дори зависимост от музиката само с натискане на някакво копче, той продължава да мъчи инструмента - иска да бъде част от това изкуство, макар и част за самото изкуство непотребна, смешна.

Какво искат да изразят такива хора, може би никога няма да проумеем. Те са от времето, когато с връстниците си са свирили, пели, рецитирали, без да се стремят към екран и сцена, без да търсят спонсори и без да се тълпят по кастинги.



Имали са тръпка, която не подлежи на цифрово изражение



и бездарните между тях са имали своята награда почти също тъй сладка, както и тази на талантливите. Мислех, че изкуството вече е изгубило тези безкористни обожатели - предани, стеснителни и смешни. Но ето ги, че съществуват - може би само като последно доказателство, че изобщо ги е имало.

А какво му е на изкуството днес, в ръцете на професионалистите, не знам дали някога ще разберем...