Замириса на кръв напоследък, крилото на смъртта бразди есента над нас. Усетих го на 18 октомври - тринадесет души убити на пътя. Черният 18 октомври от години е тъжен за мен, на този ден почина майка ми, сега обаче сякаш някой стъпи на сърцето ми. Това се случва: прилив на нещастие. И - също не е първица - едно нещастие да извиква други. Човек не трябва да се фиксира върху това, ако иска да живее смислено и полезно. Но може би и тези неща се трупат така именно, за да ги забележим! Детенце, разкъсано от кучета. Едно момче убива друго момче. Портрети на младежи, изчезнали без следа. Студент, отвлечен на оживена улица. И един мъж, открит след много месеци неизвестност, убит по поръчка. Има и още. Ще има и още. И все по-рядко ще се питаме защо...

Да се надвесваш над ужасите на престъпния свят в далечното тоталитарно време не бе занимание сладко и хигиенично, но някак по-прегледно поне по отношение на връзките между престъплението, страданието и кръвта.



Най-заплетените драми предразполагаха към размисъл



- вярно, напрегнат, разрушителен, но с някаква надежда за светлина в тунела. Никога не бих се занимавал с това, ако не смятах, че има изход. Тогава вярвахме, че всичко е в съзнанието, в мисленето и - значи е поправимо. Колкото вярно, толкова и лъжа: в съзнанието беше, но не и поправимо. Икономическият мотив не изглеждаше сериозен: парите в онези години (ако ги сравним с днешните) изглеждаха смешно малко, за да задвижат злото в човека. И все пак успяваха - откриваха се зад немалко престъпления.



"Всеки човек си има ценоразпис



- чувал съм да казва старият криминалист Иван К. - Един човек посяга на друг човек за малко пари, друг за повече, трети - безплатно." И сега няма да изпусна случая да кажа хубава дума за криминалистите от онова време. Бяха особена порода, отличаваха се по своята непримиримост, изпечени в тежкия си труд и фанатични в своето поприще. Мнозина от тях бяха гросмайстори в призванието си. Прогонването им от сцената веднага след промяната е едно от тъжните събития в българския живот. Сякаш някой ги отпрати оттам, за да я разчисти и да започне клането. Да залее вълната на престъпността страната, да скове обществото и да го възседнат онези, които стояха зад нея. Но ето, появиха се нови хора, също пипат здраво, щом след година и половина все пак разкриха мистериозното отвличане на онзи мъж от Бургас, изчезнал от паркинг и разтворил се без следа. За осемнадесет месеца едно престъпление в България се забравя, дирите се замитат, свидетели гинат, получават амнезия, веществени доказателства изчезват, прокурори и следователи се пенсионират, сменят работата си. Не и този път. И най-важното, венецът на всяко такова разследване - осветени са поръчителите. Бум!

Нека да кажа: опитът ми като автор, пък и като читател, ме предпазва да повярвам докрай. Всичко, което отбелязахме, че не се е случило, може да се случи оттук нататък. И версията най-банално да се размие, да изветрее като толкова други преди. Но все пак...

Все пак изтървано е в общественото пространство нещо, грижливо заобикаляно, не, а потулвано през целия преход: че



криминалният пласт се е качил твърде високо



в обществената йерархия и че подземният свят само дето се казва подземен, иначе отдавна се разполага на най-високия етаж в държавата.

Двамата поръчители - твърдят разследващите - са хора наистина от този най-слънчев етаж. Единият - крепител на икономическите устои на страната, до неотдавна шеф на Агенцията за държавни вземания. Другият - страж на справедливостта в няколко лица: съдия, адвокат, съдебен изпълнител. Все длъжности уважавани и престижни. Бели якички от голям калибър, вътре във властта и в богатството и сега - с кървави ръце?

Трудно упражнение за съзнанието на българина, а може би и не. Сякаш случаят със закъснение илюстрира стари страници от нашенския живот. Нещо, което сме предчувствали и подозирали, най-после добива реален образ, сдобива се с имена и дати, някой най-после ни хвърля доказателства в лицето - като плесница, че сме проспали десетилетия да ги съберем сами. Това е новото и страшното в това разкритие, а не само разровения таен гроб. Тъй дълго се преструвахме, че не знаем, че "чистата" престъпност поражда "мръсната" и че калкулаторът и пистолетът са еднакво опасни за живота - в определен вид ръце. За първи път видяхме, че белите якички леят кръв - този път буквално. (Разбира се, само разбойниците между тях.) Остава въпросът дали у нас престъпниците безпрепятствено се качват във властта или обратното -



властта превръща някои хора в престъпници



И също: ако бяха разкрити престъпленията им във властта, щяха ли да стигнат до убийството? А и обратно: трябва ли да очистят някого, за да им изскочат далаверите?

Това може да бъде предмет за бърз размисъл в обществото. Бърз, защото тези разкрития българското правосъдие утре може и да отхвърли. Но ако през това време сме намерили отговор, той повече не може да се зачертае. И колкото да е ужасен, вече ще разполагаме с него.

Питам се само защо ли не съм изненадан...

`