В днешно време всеки си вади хляба, както намери за добре - така да се каже, въпрос на личен избор е. Някои дори се въртят като фурнаджийски лопати, но както твърдят самите те, такива били изискванията на пазарната икономика, а от Брюксел много яко настоявали за стриктното им спазване.

Впрочем да си вадиш хляба в днешните условия не е като да вадиш например корен квадратен - сложна материя е това и в нея няма място за идеалисти.

Бай Евлоги, за когото искам да ви разкажа, от известно време всеотдайно си вадеше насъщния пред една квартална кръчмарска тоалетна.

- Какво да се прави - би казал който и да е философ. - Когато човек е на зор, на чуждия зор разчита.

Абе, живот - по-скоро ти се ще да го отпишеш, отколкото да го опишеш. Но в интерес на истината няма срамни професии. Това врочем съм го чувал както от една труженичка на Дунав мост, така и от един писател в ресторант "Парнас". ("Няма срамна работа", каза оня ден и говорителят на Външното министерство Драговест Горанов във връзка с ресора, който ще държи в ЕК Румяна Желева.)

Та пиехме си ние в тая кръчма и замезвахме предимно с политически теми и чалгаджийски клюки (то съществена разлика няма!), а после, естествено - бегом към тоалетната. Слагахме значи по някоя монета в порцелановата чинийка пред бай Евлоги, па взимахме по една грапава салфетка и хайде да свещенодействаме.

- Така де - би казал който и да е философ. - Облекчим ли се ние, и на бай Евлоги му става по-леко!

Днес така, утре така...

Минавахме покрай бай Евлоги, казвахме му по едно дежурно здрасти или чао и в интерес на истината не му обръщахме кой знае какво внимание. Абе, всеки с проблемите си, а такива дал Господ. Но затова пък са кръчмите...

Обаче, свикнали с бай Евлоги, голямо бе, повярвайте, учудването ни, когато един ден видяхме, че него го няма на работното му мястото!

Бил постъпил по спешност в болница.

Спукал се, представете си, пикочният му мехур!

И точно това за нас беше като гръм от ясно небе, като падане на филия според закона на Мърфи. Да разполагаш с тоалетна, а да се стискаш. Много странно, нали?

Хайде де видим какво би казал точно по този въпрос който и да е философ! Нищо, нали?

Аз обаче реших да посетя бай Евлоги в болницата. Не че съм любопитко някакъв - просто така, от съвсем елементарна човещинка. Щото няма какво да се лъжем, бая позагрубя животът - позачезне ли някой, веднага го пишем умрял.

Та отивам, значи, в болницата, присядам до него, давам му плик с лимони и го питам наистина най-съпричастно:

- Може ли такова нещо бе, човек? Що си се стискал?

Пък той ме гледа виновно, сякаш съвсем се е изпуснал и такава дълга въздишка отпра, че неволно си помислих: "Господи, ама тоя има нужда и от вулканизатор!"

Накрая обаче ми рече, реейки поглед в тавана:

- Абе, какво да ти разправям... Нали са ми казвали да не си вадя оная работа там, където си вадя хляба...

Как се шашнах - изобщо не е за разправяне.

Мама му стара, викам си, какви съвестни хора се срещат все още в тоя шибав свят! И ей така могат да си отидат - за едното нищо. За едната съвест. Но сигурно затова са на изчезване.