Ако на стената на парламента или на някое министерство видите опрени метли с дълги дръжки, не мислете, че циганки от групите за временна заетост са кръшнали наблизо да пият кафе. Това най-вероятно са разпространените напоследък транспортни средства, с които депутати и министри браздят небето над столичния град. Тези приказни летателни апарати влязоха в активно обращение още преди изборите, а сега вече са предпочитан транспорт в българския политически живот. И власт, и опозиция яхнаха метлите и се отдадоха на клетви, заплахи и откровени магии.

От известно време сутрешните блокове наподобяват сборище на вещици и вещери, на таласъми и кикимори, които съскат и се кискат като в саундтрака на зловещ анимационен филм. Това не е ново в тукашния политически живот, трябваше да сме подготвени, но се оказва, че не сме. Всекидневието ни се озвучи от продраните надвиквания на имащи власт, загубили власт и кандидати за власт - злобата е главното им оръжие, а често и лъжата.



Такъв политически кикот не се помни

от времето на Великото народно събрание,



което, да си го кажем сега, беше пълно с комични и недоправени изтърсаци на демокрацията, годни само да забавляват зрителите на онова незабравимо позорище. Странни птици, които партиите после отписаха и върнаха обратно по родните им села и градчета, защото дразнещо и прекомерно заемаха фокуса с махленската си агресивност. Днес те сякаш се завръщат: донякъде преродени, бездруго преоблечени, но с все същите блеснали очи и с все същите истерични фалцети. И нервно браздят небето, възседнали чисто новите метли, с които всеки политик традиционно идва във властта - знайно за какво. Тези симпатични, непретенциозни бойни машини, преминали от фолклора в действителността (ни) заради своята екологичност и минимален разход. Работят само с гняв, патос и демагогия, залежите на които у нас са неизчерпаеми.

Понякога схватките наистина напомнят въздушен бой - със стремителни фигури, отклонявания и шеметни виражи. Най-нервните и нетърпеливите стремително пикират върху опонента си. Атаките на други наподобяват отчаян самоубийствен таран - най-често по невнимание или заради лоша окомерна преценка. Схватките се завързват една след друга, погледът понякога не успява да ги следи. Зрителят, същият той и избирател, не сварва да регистрира попаденията - понякога смъртоносни наглед. Но улучени, в практическия смисъл на понятието, в действителност няма - скоро ги съзираме бодро да се стрелкат из небесната навалица. И така остава подозрението, че присъстваме на някой от разпространените напоследък по света варианти на жанра авиационно шоу. Да оставим, че и в този рев, пушек и стрелба някои се реят като огромни летящи крепости, други наподобяват сънливи, невъзмутими дирижабли.

Но така или иначе



метлата - емблемата на всяка смяна на властта,



сега определя и стилистиката на политическия дебат. Не че в това време не мете из цялата държава, но все пак...

Яхнаха метлата и немалко иначе кротки представители на традиционно мирни професии - това е шансът им да се откъснат от земната твърд, да се издигнат най-после. Такива едни възторжени и предано гледащи авиатори, каквито за пореден път се появяват в нашето небе. Покорители на синия простор. (Този път не е син, но нейсе.) Устремени нагоре, те сладко забравят досегашния твърде двусмислен национален опит - с издигането човеците се смаляват за окото. Да не говорим за онези, които се изгубиха в облаците.

А какво става на земята?

На земята, в градската градина насред столичната гмеж, малка група хора не откъсва очи от небето. Жена, двама мъже и дете гледат нагоре - направо в зенита. Леко облечени за сезона, със старомодни дрехи (единият от мъжете е с нещо като ковашка престилка), те не са оттук и не са от днес - те са бронзови. Това е прочутата скулптурна група на Николай Шмиргела "Самолети". Винаги съм мислел, че тя е запечатала вълненията и амбициите на българина към авиацията в периода между световните войни. Авиацията тогава е била тръпка на цялата нация, възхищавал се е българинът, съпреживявал е и се е надявал. Оказва се, че творбата е отзвук от бомбардировката на Герника през Испанската гражданска война. След първите въздушни нападения срещу София скулпторът я актуализира. Чувал съм, че бомбите улучили сградата, в която е била изложена творбата. Имало и снимки - бронзовите фигури гледат към небето през разрушения покрив. Снимките не съм виждал, разказа ми за това Светлин Русев, дори ги търсихме по някакъв повод, но без успех.

Сега бомби не падат, само изрядко над градината прелитат пътническите самолети към и от Враждебна. Какво гледат тогава бронзовите хора? Не е ли това атракционът в българското политическо небе? Абсурдното и все пак болезнено тревожно авиошоу, което се разиграва пред смаяния поглед на обществото. Но обществото не е от бронз, обществото накрая все пак ще го заболи вратът. И ще обърне поглед другаде. И може би ще си прибере метлите.

Тези купища боклук наоколо за метла плачат...