Имах рожден ден и аз, та ми се обади една поетеса от Р. - с обичайните пожелания и с признанието, че преди време съм я направил щастлива с награда от конкурс. Това жури беше преди четири-пет години, наградата беше трета или поощрителна, а тя все тъй щастлива и благодарна. Тази поетеса не бях я чел и чувал, името й не съм срещал от тогава, но трябва да е било добро стихотворение, щом съм го отбелязал за награда. В тези провинциални конкурси участват автори от цялата страна и когато не мога да се откопча от поканата, чета много сериозно. Повечето изпращат стихове, за да спечелят. Но има и други -



те просто искат някой да ги прочете,



пък макар и служебно. Мисля, че от вторите е била и нашата поетеса, наградата силно я е изненадала. Толкова, че я е направила щастлива - вече близо пет години.

По телефона просто смутолевих нещо - в смисъл че си спомням и че желая още творчески успехи. Исках да приключа, защото ми стана неудобно. (И досега вярвам, че щастливият миг за тази жена трябва да е бил много преди това - когато е написала хубавото стихотворение. Това е всъщност щастието, ако успееш да го "засечеш" и да му се насладиш.) Но все пак от тогава мисля за това как някой прави някого щастлив...

Ей така, неволно, без причина.

Или напротив - обмислено и с цел.

Отделил съм някакво стихотворение. Другите в журито са ме подкрепили - аз, като харесам стихове, съм много убедителен, направо заразителен ставам. После сме отворили пликовете (конкурсът беше анонимен) и сме установили, че името нищо не ни говори. И ето една нова за нас авторка, която днес съобщава, че е била и дори продължава да е щастлива. Един прост сценарий на щастието. На конкретното. Някога имаше мода да се разсъждава за щастието.

Колективно се правеше, с патос. Темата за щастието беше фиксирана в двата края. Първо - нямаш право да не бъдеш щастлив, който не беше щастлив, не беше и благонадежден. И второ - личното щастие се предвиждаше само в служба на обществото. В борбата, например. В строителството. Както и в отказа от първото щастие (личното) заради второто. Силно осмивано и одумвано бе т. нар. еснафско разбиране за щастието. Това беше щастието, измерващо се в семейни и непартийни ценности. Имаше и идея, че щастието се постига само организирано и че



случайното щастие е нещо като опиум за народа.



Ето че си дойдохме на думата. Дивото, неуправляемо щастие и днес не е на мода. Така просто да се скиташ из гъсталаците на прехода и също тъй просто да се сблъскаш с щастието - това повечето измежду нас дори не си го представят. Щастието трябва да се изчисли, в щастието трябва да се инвестира. Тогава все ще намериш кой да те направи щастлив.

Примерно: имаш някакво дело в някакво съдилище. Нещо банално, житейско, делба да речем, или съседски спор. Знаеш си правото, но не ти го признават. И ти трябва правосъдие, за да продължиш напред. Бездруго правдата сама по себе си прави човека щастлив. А в такива спорове щастието е и съвсем материално - може да се пипне, може дори да се преброи. Ясно е, че един ще ликува, а друг ще страда - ако отдава значение на това. Но ясно е и друго (в наши дни): че никой няма да тържествува безплатно. Онзи (онази) с тогата не практикува платоничните решения - ей така, от едната любов към правдата. Неговата любов към правдата също предполага плът и кръв. И тази любов е импрегнирана със съзнанието, че така раздава щастие. Раздава ли? Не. Би било твърде просто и екологично. Той (тя) го това щастие продава. И ако някой се е сетил да го поиска по подходящ начин, получава го. Има една особеност - в този случай и двамата са щастливи. Не, не двамата, които водят съдебния спор, а само онзи, който печели и... съдията. Защото щастието и на двамата е материално, то, както се каза, може дори да се преброи. И ето че сега те си го броят. Щастието...

По всички етажи на нашия живот продавачите на щастие



денонощно държат отворени своите срамни гишета.



Рядко ще намерите по-щастлив човек от онзи, който току-що е докопал държавна поръчка. И от онзи, който току що е... продал държавна поръчка И двамата са на седмото небе, и двамата трескаво си броят щастието и бързат да го смотаят някъде по-далече, в неназована банка.. При това и двамата го купуват/продават не със своите, а с нашите пари. И точно при това тъй щедро ощастливяване нашите пари стават техни.

Или, да речем, здравето. Което и съвсем буквално може да се преведе като най-скъпоценния вид щастие. Как само се заплаща то! Както Господ решава кой да е жив и кой не, тъй и чиновниците медицински избират кой да се лекува и кой да се преселва в отвъдното. Само че Господ не може да се корумпира, а тези юнаци не се гнусят от пачки. Разкритията в един фонд от последно време препълниха чашата на отвращението, но какво от това? Без малко и да ги наградят за икономиите, които са направили!

Тези импровизации стават вече еднообразни, а и май сега, този петък, беше последната възможност, според нашата традиция, да предложа коледен разказ. Не че размишления за щастието не са добра коледна тема, но такива пък като тези...

И все пак откри се нещо светло и неочаквано, дребно, но подходящо за случая. Онази честитка по телефона, нали си спомняте? Няколко дни живях с подозрение, че поетесата ми се обажда, защото тази седмица по някаква случайност пак бях в едно жури. И може би, помислих си аз, поискала е жената да ми припомни за себе си, един вид да ме зариби с внимание, благодарността е валута универсална. Но мина конкурсът - нямаше стихотворения от тази авторка. Не беше изпратила. Честитката не е била с двойно дъно! Това пък мене ме направи щастлив. Съвсем навреме. И безплатно. Едно такова симпатично, неорганизирано щастие. Каквото и на вас желая пред Рождество...