После Ицо си купи мотор, но не баща му даде парите, макар че баща му беше международен шофьор и се говореше, че може да купи луноход, ако иска. Ицо ходеше на гара "Метал". Там товареше цимент и вар, разтоварваше въглища, а аз мечтаех да имам рокля, още по-хубава от тази на Мира, защото само с такава рокля можех да занеса кафе на Ицо. Не поисках от мама пари - тя имаше много пари, майка ни, защото правеше баници в "Качамака", най-прочутата закусвалня в града. Мама беше такъв майстор на банички, че можеше да купи Витоша заедно с пътеките и лисиците в нея. Но не исках пари от мама, защото я виждах вечер с големи от умора очи, нахранила цял Перник, а Перник е най-гладният град и е трудно да го нахраниш. Сутрин метях вход В на блока, после вход А, после дори вход А на другия блок и така си купих оная страхотна рокля. Ицо нямаше как да не забележи, макар че бе пренесъл три купчини вар в склада. Така можеш да накараш Ицо да разбере, че работиш в онова магазинче за гевреци - затънтеното, защото там вземат само такива зелени като мене, които не разбират нищо от тесто. Трябва да си измел сто хиляди пъти вход А и Б, за да я купиш тая рокля - тя свети вместо полилей вкъщи, толкова е хубава, че не можеш да повярваш как страхотно ти стои. И другите момчета забелязват, но ти не искаш другите момчета, кой ще ти гледа други момчета, когато идва Ицо, уморен, гладен? Дори когато си изкарал четворка на кандидатстудентския изпит, пак мислиш за Ицо.
Вече не ходехме в това училище, но то си оставаше на място, Струма течеше, тясна и люта. Вливаше в сърцето ми, а колко му е едно сърце - побира се в шепа и бяга заедно с водата където поиска. Не ме приеха в университета. Останах в магазинчето за гевреци, нищожно нещо, не можеш го сравни със сладкарница "Пчела" и сладкарница "Пролет". Беше толкова малко и забито далеч от кръстопътя, че дори име си нямаше, но отваряше в пет сутринта. Нима някой може да си помисли, че аз, дъщерята на Недка, която хранеше цял гладен Перник, ще остана, без да науча как се правят гевречета, аз, дето плувах най-бързо от момичетата в училището? Сутрин ставах заедно с реката в четири. В пет вече се бяха опекли първите фурни за миньорите, после за майките, които идваха да купят закуска за хлапетата си - а това щяха да станат най-бързите деца и най-добрите плувци. Идваше и Ицо. Бяха го приели в университета и си мислех - жалко за хубавата ми рокля. Добре, че в "Пчела" е затворено. Моята майсторка твърдеше - "Геврекът прави истината". И наистина я правеше. "Пчела" и "Пролет"посред нощ не работеха, и Струма беше затворена, но аз отварях магазинчето и нощта влизаше във фурната. Тестото само това чакаше. Най-напред, дори преди миньорите, преди медицинските сестри от болница "Рахила Ангелова", в магазинчето идваше Ицо. Той пътуваше с ранния влак към университета, с този, който идваше от Кулата и всяка сутрин донасяше Гърция насам. Да знаеш, без тебе няма да мога да го хващам тоя влак. Без тебе нищо не мога да хващам и добре, че още не е дошла майсторката ти, каза ми той.
После Христо замина за Испания, в топлата страна, където нямаха вир до класните стаи и нямаха ледени висулки на стрехите. Аз станах учителка. В моето училище нямаше мост и нищо не свързваше чиновете с лятото. Но водех децата в парка и те знаеха, че само да повикаме и Струма ще дойде в нашия клас, до черната дъска, до стария портрет на Вазов. Един ден, както се връщах от работа с куп тетрадки в торбата, пълни с големия страх от гадното контролно, към мене тръгна възрастна жена. Ходеше бавно по невидима тънка пътека в есенния следобед, който бързаше към мен. Мария, извика тя. Госпожо Вучкова! Как сте, много добре изглеждате, излъгах аз. Тя се усмихна. Бях се заблудила. Наистина изглеждаше добре, тази малка светла усмивка в студената есен. Специално идвах да те намеря, Мария. Да ти предам поздрави от Христо. Много работа имал в Испания, писал ти писма, но се връщали. Цял сноп писма. Съжалявам за майка ти, добра жена беше. Голяма майсторка. Духаше вятър, есента вече беше дала всичкото злато на мама. Христо ме питаше какво става с онова малкото магазинче за гевречета, където работеше ти, каза старата жена. Госпожо Вучкова, отвърнах. Събориха моста над Струма, който свързваше моя чин с облаците. Но какви деца обучавам аз сега - страхотни хлапета. Госпожо Вучкова, вие изглеждате слаба, трябва да ядете повече зеленчуци. Но гласът ви е същият. Хубав е. Кажете на Христо, че Струма вече не тече оттук. Преместиха й коритото, извора й също преместиха, но аз водя децата на новия бряг всеки ден. А магазинчето за гевреци го събориха. Но вие кажете на Христо, че Мария си е на мястото.
Здравка Евтимова - визитка
Здравка Евтимова е родена в Перник. Издала е близо 20 книги с проза - сборници с разкази и романи. Лауреат е на наши и международни награди. Член е на българския П.Е.Н. и на организацията Artists Without Frontiers ("Писатели без граници"), Лондон. Разказът й "Кларнетът" наскоро беше публикуван в антологията "Най-доброто от GOWANUS" (GOWANUS е списание за литература от цял свят със седалище в Ню Йорк).