Скоро след настъпването на есента в живота на Пепи се случиха три събития, които сринаха вътрешния му рейтинг почти до нулата:

- жена му го изгони;

- правителството вдигна цената на тока;

- вдигнаха цената и на парното.

Веднага след първото събитие Пепи си призна - гордо - пред пепелянката, че си има собствено - при това, наследствено, както още по-гордо подчерта - жилище. А вечерта пренесе в бившата си чичова гарсониера малкото лични партакеши, които оная му разреши да вземе със себе си, седна на полуизтърбушения виенски стол и се замисли за бъдещето си. За най-близкото си бъдеще. Защото до астрономическото настъпване на зимата имаше повече от два месеца, но стъклата на прозорците в апартаментчето отсега едва издържаха на напора на студения вятър. Просто нямаше къде да се дянат от черчеветата.

На сутринта, все още угрижен по основния въпрос - как да изкара зимата, без да влиза в конфликт с Енергото и Топлофикацията (конфликтът с пепелянката бе решен веднъж и завинаги) - Пепи тръгна из града. По някои от улиците - тия, дето бяха на завет - температурите бяха с няколко градуса по-високи, отколкото в квартирката му. Изведнъж някаква по-особена миризма накара Пепи да разтвори ноздри. Лекият ветрец носеше със себе си миризма на книги. Не на хартия за вторични суровини, Пепи не беше стигнал до това дъно, а на книги, на литература. При това миризмата не идеше от уличните сергии, затрупани със стари криминалета, любовни романчета и откраднати от печатниците нови книги. Идеше от нещо по-голямо. Затова Пепи, който винаги беше обичал да чете, тръгна подире й като американски заселник подир миризмата на вигвам. Колкото повече напредваше, толкова по-силно миришеше на книги. Когато миризмата стана почти нетърпима, Пепи вдигна очи и видя, че пред него се издига импозантната сграда на Националната библиотека "Кирил и Методий". Още не можеше да разбере коя сила го е довела тук, затова изкачи стъпалата, мина през въртящата се врата и спря пред гишето, наречено "Регистрация".

В следващия миг Пепи вече знаеше какво иска и как да го постигне. Знаеше, че настъпващата зима с нищо не може да го уплаши. След което разговорът му с девойчето зад стъклото протече досущ като телевизионна реклама за жилищен кредит:

- Искам да се запиша като читател.

- О кей!

- Мога да дам само петнайсет лева!

- О кей!

- И искам да идвам тук всеки ден!

- О кей!

- И събота и неделя дори!

- О кей!

- А кафенето ви как е?

- О кей!

- О кей! Запишете ме!

- О кей!

Пепи измъкна личната си карта, после откъсна от партийната си членска книжка, която пазеше за спомен, снимката, подаде ги заедно с трите петолевки и получи може би най-ценния документ в живота си, документа, с който щеше да преживее зимата. На тръгване смигна на девойчето, а то се изчерви, приведе се към него и му пошепна:

- И таксата за тоалетната е само 10 стотинки.

- О кей! - отвърна Пепи. - Значи мога тук да се бръсна.

- Това имах и аз предвид - отново пошепна девойчето.