|
| *** |
Телевизионната камера прегъва единия елемент от триножника, после втория, накрая третия. Диша на пресекулки, с изплезен окуляр.
Бат' Бабаит килва леко настрани ниско подстригана глава, ухилва се доволно, лявата ръка пъха в джоба, с дясната ръка потупва с господарско благоволение горния панел на приклекналата камера.
- Ррррррр! - покорно мърка електронната джаджа. Няма опашка да я размаха, но добрата воля да го стори си личи от разстояние.
- Това е куче, нали? Кучешко куче, а? - питам колебливо, макар да съм сигурен, че виждам нещо друго, хем куче, хем не-куче. Че виждам, виждам, но пък в тази държава може ли човек да е сигурен в каквото и да било! Тук даже има персони, дето гледат и не вярват на ушите си, какво остава за другите сетива, да не говорим за третото око и шестия тон на сърцето!
- Куче, я, Мурджо му викам, къде са ти зъркелите, та питаш!
- Естествено, че е куче, куче и половина, скив къв съм тъпанар, взе, че ми замяза на телевизионна камера, я к'во е симпатичничко, милото, я как ми лапна бая парче от данъците, а пази ли, пази ли? - угоднически се подхилквам. Не бива да дразня бат' Бабаит, щото уж бил десен, пък имал тежка левачка.
- Пази, къде ще ходи, та няма да пази! Храня го, поя го, ваксинирам го, муша го из кабелните оператори да си върши големите и малките нужди, чеша го по рекламните блокове, к'во повече му трябва на един помияр! Пази ми имиджа, рейтинга, авторитета и харизматичното обаяние - боботи с леко килната настрани глава бат' Бабаит. - Влача го ката ден със себе си, то гледа и после съобщава на околния свят колко съм велик. Я кажи, бе, да та у помияра, да та, колко е велик Тодор Живков?
- Бау! - отговорът идва след кратък размисъл.
- Колко е велик, да та у помияра, да та, Бонапарт Наполеонски?
- Бау, бау! - пролайва камерата с готовност.
- Колко е велик, да та у помияра, да та, Цезар Неронов Августов?
- Бау, бау, бау! - гласи компетентната класация.
- А колко съм велик аз, бе, да та у помияра сплескан, да та?
- Ауууууу! - вие седем минути камерата и от възторг дава на късо.
- Бравос, много са обективни оценките му. И накъде така? - питам.
- Бе мафията нещо ми се прави на баш бараба, та сме тръгнали оперативните секретници да я бастисаме със секретна операция. Куш, Мурджо, не яж детските надбавки, на ти от увеличението на пенсиите, да та!
Откъм "6-ти септември" се задава тежко, тежко, обрамчил дисаги военно бренеке и джепане на гръб, бай Боримечков, съратник на бат' Бабаит. Спира до него, мята дисагите долу, бърше потно чело, катери ръждясалата катерушка в близката забавачка, свива пред уста длани на фуния и ревва гороломно:
- У бря, бря, бря, бря, хораааа, приберете децата, провеждаме секретна операция, сега ще пуцаме, да са не уплашите, ей, бря, бря, бря, бря, тайзи ми ти патаклама ще е само за парлама, бря, бря, бря...
- Ма ще пуцате ли наистина? - любопитствам, оказва се, излишно.
- Ба, ще пуцаме, ма кога ме нема. Не се кахъри, ще изпуцаме десетина-петнаесе репортажа по медиите и толкоз.
Батальонът барети се строява около четириетажен мутро-барок.
- Дръж, да та! - цепи басово бат' Бабаит и отпуска синджира.
Мурджо се втурва в билдинга, обхваща с услужливо електронно око панорами и ракурси, бръмчи и трупа героични кадри. След него влита тълпа оперативни секретници и рути окованите в белезници бастарди по пода.
Същата вечер, че и следващата няколко вечери ефирният помияр облайва добросъвестно половината новинарски емисии.
Бандитизмът на башибозуците е запечатан за историята.
Баснословното безстрашие на бат' Бабаит и бай Боримечков - тоже.
Куш! Долу! Да та у четвъртата власт, да та!
И у гражданското общество да та!
