Тъжната новина ми препрати Влади Захаринов от Барселона: на Цветница в Аделаида е починал старият криминалист Александър Младенов. Беше направил някаква връзка и решил, че трябва да науча за тази смърт. Така лошата вест ме намери през половината свят.

Преди три години Сашо замина да доживее дните си при сестра си и се сбогува "окончателно", както се изрази. Помня, че мрачно се засмя: на неговата възраст - каза - шансът да умре не от рак, а от старост е доста вероятен. И привлекателен, допълни. Често го бях чувал да се шегува, че като криминалист обожава естествената смърт, а иначе наистина имаше рак - сребърно сивата му къдрава коса бе окапала от жестоката терапия и беше нахлупил нелепа бейзболна шапка. Пихме чай в кафенето на Военния клуб и повече не го видях. Изпратих го завинаги: един пътник във всяко отношение.

След десетина дни ми се обади негова племенница: имало при нея пакет за мен. Беше френско-български речник от началото на миналия век, много изящно издание, открадна ми го преводачката Х-ва, преди още да съм го занесъл вкъщи. Между страниците имаше листче. То остана: "Това е речникът на Мадам. За спомен, пък и тук все някой ще го ползва, а в Австралия - никой."



Това бе последният знак, който получих от него,



и, грях ми на душата, отдавна го смятах за покойник. А той бе живял още цели три години!

По времето, когато пишех своята мъчителна поредица "Частен случай", Сашо бе инспектор по тежки престъпления. Беше красавец пред пенсия, вдовец, запалянко на френския език. Такива чак заклети франкофони са се срещали в поколенията преди нас: страстни, почти фанатични, без да търсят приложение и изгода от своето увлечение. Веднъж някак измъкнах от Тончо Русев една плоча на Азнавур и му я занесох, той я пое като стъклена, вкамени се. В замяна не, а просто от душа ми описваше достоверни криминални сюжети. Разказите му приличаха на филмови сценарии, сякаш "монтираше" престъплението кадър по кадър. Бяха прекрасни за слушане, но не използвах нито един. Мисля, че това също помогна за разбирателството помежду ни.

За Сашо и за неговата учителка по френски писах преди години, текстът (казва се "Слушай думите") излезе и в една от книгите ми. Прегледах го сега: там съм опитал да предам как една възрастна жена, особено чувствителна към нюансите на речта, разкрива връзки и отношения , каквито онзи, който говори (пише), поне съзнателно не влага.



Беше мистично и разтърсващо,



но в избора на думите, в подредбата им тя откриваше някакви кодирани съобщения, които авторът им не подозираше дори. Понякога Сашо й разказваше за своите разследвания и тя почти винаги и с поразителна точност му посочваше престъпника. Това често предизвикваше решителни размествания в неговата работна хипотеза, но накрая винаги се потвърждаваше.

Сега си давам сметка, че за да ми довери тази своя тъй странна "агентка", той трябва да ми е имал необикновено доверие. В онези времена за подобен "метод" биха го не само освиркали, биха го разпънали. Но, изглежда, е имал нужда да сподели с някого това чудо на разследването, а може би и да чуе все пак някакъв коментар - независим и по възможност приемлив.

Отидохме да я видим. Сашо - "по работа", аз - от любопитство. Старата учителка се беше прибрала в едно селце в Еленския балкан - нямаше семейство, а братята и сестрите й, връстниците й дори вече си бяха отишли. Живееше при племенниците си. Заварихме я наобиколена от внуците им, с които разговаряше... на френски. Имаше звънлив глас и със Сашо се смяхме, че сигурно и животните по двора ще научат езика. Беше жизнена и уверена, разпитваше без умора. Не знам защо си помислих, че изслушва всяка дума поотделно, обръща я от всички страни, оглежда я, преди да я сложи при другите. Смятам, че веднага разгада криминалната задача - изчисли убиеца. Но отговора му съобщи едва на другия ден, когато си тръгвахме. Помня го как се смая...

Имах, разбира се, въпроси. Тя беше откровена с мен:



истината се съдържа още в разказа на Младенов,



само че за него тя е недостъпна. Пречат му информацията, проучванията, самите му размишления. Но у всеки наблюдателен човек интуицията създава един друг пласт от истина, който се поддава на разчитане. Тази истина пробива през думите му, изразява неосъзнатото му отношение към фактите и лицата и това отношение най-често е съвършено достоверно. Той е разпознал убиеца, но няма основание да го назове. Почувствал го е, интуитивно го е вече избрал измежду всички. И в думите му това съвсем ясно се долавя: в тях прозира отношение, каквото може да има само към престъпник.



Отвращение, презрение, омраза -



всеки път различно, но ясно. В разказа му образът на злодея се различава от всички останали, откроява се и лесно може да бъде посочен. Самият разказвач обаче хабер си няма за това...

Е, това сигурно си беше така. Много логично, много свързано. Не разбрах обаче как го прави! И чудно: нямам доказателства, а го вярвам.

Дълго време след това се отнасях подозрително към всяка своя страница. Самата мисъл, че е възможно тя да съдържа някакво друго, непредвидено послание, ме изнервяше. После се отпуснах: кой ли щеше да го разчете. Мадам сигурно вече беше на небето. Установих, че никоя наука не се занимава с подобни "феномени". Ако въобще съществуваше друг като нея.

А имаме нужда - сега.

Представете си, че изведнъж бъдат разчетени неволните послания на всички, които ни омайват с приказки и демагогия!

Че лъснат истинските им замисли и цели, които нюансите и кодираните в словореда страсти напират да разкрият!

Че зад политическото ломотене, зад монотонните им кухи монолози изведнъж блеснат тайните им - користни и опасни, банални и все пак непоносими. Покупки и продажби, предателства и конспирации, приватизации и банкови сметки. И плановете им най-вече.

Ех...

Навярно затова, изглежда, такава дарба Господ избягва да възлага на човека. Защото това не ти е да разчиташ езика на тялото, нито данни от СРС, нито компромат някакъв голословен - това е (почти) надникване в Смъртта. (Тъй като истинските тайни на онзи "етаж" по правило са смъртоносни.) Но годните да прозрат вероятно са пренебрежимо малко.

Така си живеем, жестоко ощетени откъм истина. И само изрядко ни докосва красивото подозрение, че думите винаги знаят повече, отколкото казват.