Ако сутрин избера да взема автобуса от спирката срещу РУМ-а в "Младост" 2 , неизменно засичам там Диана и Пешо Г. да пият кафе на масичките пред цветарницата. И двамата са пенсионирани строители, инженерка и техник, обичат да посядат на приказка "навън" и да общуват. Мен например редовно ме препитват за новини от "културните среди" или за книги, които обикновено не съм чел. И този път ми махнаха да приближа: дали съм чул нещо повече за певеца от "Тоника"? Минало едно съобщение и после - мълчание. Защо не казват нищо повече? И знае ли се нещо повече в "средите"?

Това можеше да се очаква.

За кратко, като че ли неволно изпусната, в обществото се мярна една новина: певецът Георги Найденов е в Израел и лекарите там дават надежди за избавление. Съобщението бе от семейството, никакъв друг източник не го повтори и самото то, полугласно и като че смотолевено, се стопи сред тоновете сърцераздирателна информация, стоварвани върху нас от властта и от чужбина. Като знам колко често подобни новини се отменят от последвалия ход на житейската драма и как капризно действителността ги потвърждава или отхвърля, изпитвам обяснимо притеснение да боравя с този факт, плахост някаква ме държи нащрек и от време на време припряно чукам на дърво. Зад грубото си разбиране за бързина и обективност средствата за информация също са предпазливи към такива новини: грозно и печално е впоследствие да се опровергават, ако са били израз единствено на вяра и надежда. Съзнанието за безпомощност е грозно за споделяне, а и баналното суеверие ни кара да се съпротивляваме на хубавото известие. Страхът от урочасване е един от най-чистосърдечните по нашите земи.

И все пак, въпреки че информационните бомби напоследък бяха съвсем други, въпреки разточителните изявления, въпреки сблъсъците и крамолите, въпреки всичко, което се обявяваше и тиражираше - тази скромно отбелязана новина продължи да витае в изтощеното от медиен експлозив внимание на българина. Чу ли, още питат хора, с които се смесвам тук и там, чу ли за певеца? Нещо повече разбра ли? Няма ли къде да попитаме? Това са хора всякакви, немалко и от бранша, други далеко от него като Пешо и Диана, но едно ги обединява: помогнали са за това заминаване на Гого за Израел. Отделили са дребни пари, билет са купили за концерта, SMS са пратили поне. И сега треперят надеждата да се сбъдне. Жертвите ни, ако погледнеш, са нищожни. Но, излиза, съвсем не е без значение дали тези жертви са напразни или реално са част от нечие спасение. Това има смисъл даже тук, в България.



Българинът е свикнал на излъгани и зачертани жертви



И макар сега да става дума не за жертви, а за пожертвования, той иска да намери причината, за да ги прави. И тази причина да е честна, достоверна и красива. Има нужда от някакъв незначителен реванш, който съдбата и времето да му предложат заради неговите многобройни подиграни жестове. Не че има някаква власт и сила тези свои жестове да прекрати - те, както се разбира, са по-силни от него. Но все пак има нужда от някаква опора и за тях, от някакво потвърждение, че неговата добрина и сиромашка щедрост, неговият наивен, незнайно отде взел се позитивен ентусиазъм, дори заблудата му, че от него нещо ще зависи - имат някакво значение в този свят. Или дори само в нечия човешка съдба. Доколкото човекът е немислим без своите жертви и пожертвования, той има нужда от съзнанието (или заблудата - все едно е), че те ще имат значение и в този век.

Някога, когато журналистиката ми изглеждаше далече по-смислено занимание от сега, бях наумил да направя огромна поредица от анкети на многозначителната тема "Човекът - това са неговите жертви". Смятах, че ще бъде разбиващо откровение за цената, с която човекът заплаща своя успех. И още вярвам, че щеше да се получи точно това. Но, първо, интервюто като форма много бързо ме отегчи. И второ - още началните страници на тези анкети ми дадоха да разбера, че това е задача доживотна, ако искам да стигна дълбоката вода. Третото, което ме блокира, го чух от Гена Димитрова, като си говорехме нещо по темата. "Понякога - каза ми тогава Гена - да се откажеш от своите жертви, е по-голяма жертва, отколкото да ги направиш."





Мисля, че е имала предвид свещената възможност да избираш





Когато е имал избор, българинът е направил велики жертви. Извършил го е заради националния си идеал. И в резултат - изгубил е дори него. Други са му... пожертвали идеала.

Днес жертви ни се възлагат отвсякъде. Да ни намалят заплатите, да ни повишат данъците и възрастта за пенсия, да си плащаме сами болничните, да ни ограничат свободите в съда и в интернет и още много едно от друго по-съблазнителни предложения. Разкриват ни и целта на тези жертви - да останем отличниците в ЕС. Това, при благородната българска душа, е съвсем постижимо. И после, както е открай време с отличниците по нашите земи - ще се насладим на горда бедност. А калпазаните ще разпускат в таверните...