Пошумели и сгинули смолоду...
А молчальники вышли в начальники.
Потому что молчание золото!"
Епистоларният диалог между г-н Сергей Станишев и г-жа Надежда Михайлова бе схванат от публиката като куриоз, почти като неуместна шега.
Но изобщо не е така.
И писмото на г-н Станишев, и дошлият с известно забавяне отговор на г-жа Михайлова са симптоми на много важна промяна в разбирането на двете ни големи партии за тяхната собствена ситуация в сегашна България.
Като с мазоли и двете ни големи партии бяха свикнали с мисълта, че главният енергиен извор на тяхното съществуване е енергията на враждуването, на противопоставянето. Това беше така по генезис. И това е нещо, което тези двете лелееха, внимателно отглеждаха. И никога не плюеха в кладенеца на враждуването, защото пиеха живата си вода от него.
Ще дам само два драстични примера
1. За БСП. Тази партия изобщо се състоя (през 1990-а) като единна и единствена лява само заради съществуването на агресивен СДС насреща си. Точно последният фактор не позволи в България (както в останалата част на Източна Европа) екскомунистите отначало да се разделят на неокомунисти и социалдемократи.
СДС беше не само необходимост, а напълно осъзната необходимост за 100-годишната партия. Най-неприятното доказателство за последното изречение имахме малко преди парламентарните избори през 1991-а. Тогава разполагащите с абсолютно мнозинство в парламента социалисти дадоха синята бюлетина на хард-СДС-арите - г-дата Ф. Димитров, Ст. Ганев... По този начин те напълно предадоха интересите на т. нар. "светлосини" - т. е. на хората, които месец по-рано бяха подписали конституцията. Т. е. червените ликвидираха естествения си съюзник, само и само да запазят извора на енергията на своето съществуване.
2. За СДС. Най-любимата ми илюстрация за това, че "сините" добре разбираха извора на енергията си, имахме през 1996-а по време на президентските избори. Тогава, седмици преди първия кръг, г-н Жорж Ганчев започна да изпреварва г-н Маразов и се появиха реални шансове той да се озове на втори кръг срещу г-н Петър Стоянов. Ръководството на сините се обезпокои и взе мерки. Но какви! Просто г-н Иван Костов даде серия от изявления, в които пряко обиждаше БСП, наричаше я "третостепенна сила", нищожен противник и пр. Това мобилизира червените и вдигна резултата на г-н Маразов с няколко пункта: достатъчно, за да стане именно г-н Маразов втори на първия тур.
Общото в двата случая е, че за да спечелиш,
трябва реално да помогнеш на противника,
тъй като именно този противник е главната причина за твоето електорално съществуване.
Изборите от 17 юни 2001 разбиха биполярния модел. Но не в смисъл, че ликвидираха двете най-големи партии, а в смисъл, че оттам насетне енергията на враждуването изобщо не е достатъчен легитимиращ механизъм за тях.
И точно в тази връзка мисля, че разменените писма между новите лидери на "сините" и "червените" са симптом на факта, че двете нови ръководства осъзнават горното.
И двете партии имат нужда от алтернативното гориво. И двамата нови лидери ще оцелеят или не в зависимост от това дали ще намерят такова гориво.
Тук обаче има една подробност, при това неприятна.
Докато междупартийните битки (т. е. изборите) печели онзи лидер, който изглежда по-центристки, по-умерен, то вътрешнопартийните битки по принцип се печелят от най-радикалните, най-крайните, най-анти-врага настроените.
И още една подробност в подробността: преди всяка криза, преди всяко рухване на дадена партия в нея самата се появяват хора, които критикуват ръководството и се опитват да спасят партията си от колапс. Такива бяха, например, г-дата Камов, Боков, Бунджулов преди политическия фалит на г-н Виденов.
Такива бяха г-дата Бисеров, Цонев, Софиянски, Бакърджиев преди катастрофата на политиката на г-н Костов.
Но неприятната за тях подробност е,
че в условията на българската политика те винаги губят, макар да се оказват впоследствие прави.
Печелят онези, които, както гласи класическата шега, "имат мнение, но не са съгласни с него"...
Какво пък. Хубаво е, че г-н Станишев и г-жа Михайлова разбират, че отношенията между синята и червената партия трябва принципно да се преформулират. Надежда тук дава фактът, че и двамата не са получили властта си против волята на хардядрата на своите партии.
Може пък след няколко години да живеем вече в страна не с двуполюсен, а с двупартиен модел. Много от щастливите страни са така.