Оркестърът на легендарния американски джазмен Дюк Елингтън направи преди вечер изключителен концерт, продължил близо два часа и половина. Прочутите музиканти свириха за първи път в страната по покана на агенция "Прима". Диригент и ръководител на оркестъра сега е внукът на големия композитор. На наша земя, няколко часа преди концерта Пол Мърсър Елингтън даде само две интервюта за българската преса, едното за в. "Сега".



- Господин Елингтън, какви са тенденциите в джаза?

- Проблемът е, че се опитват да го направят много труден за изпълнение и слушане в композициите от нов тип. За мен е по-важно да има мелодия. Защото когато има мелодия, която хората да започнат да тананикат, джазът става достъпен и по-популярен. Но разбира се, моето мнение не е критерий.

- Как публиката приема оркестъра в този му вид?

- Той продължава да бъде за хората един от най-добрите оркестри, които могат да бъдат чути на живо.

- Кой е вашият връх като музикант?

- Когато получих "Пулицър" от името на дядо ми.

- Фамилията не ви ли пречи понякога. Не ви ли се е искало да ви приемат просто като Пол Мърсър, а не като внука на Дюк Елингтън?

- Да носиш фамилията Елингтън не е тежест, а привилегия и чест. Но аз предпочитам хората да ме знаят като Пол Мърсър, а не като внука на Дюк.

- Има ли тайна в музиката, която се предава в рода ви от поколение на поколение?

- Има, да. Като много малък аз бях само приятел с музикантите. Но когато пораснах, баща ми започна да ме учи да разграничавам приятелството от работата. Аз продължавам да съм приятел с тях, но е нужно и едно по-строго, професионално отношение в поведението дори, когато излизаме на чаша бира.

- Какво любопитно знаете за дядо си?

- За съжаление нямах възможността да го познавам, тъй като съм само на 23 години. Но знам, че е обичал да похапва обилно.

- На 5 години сте започнал да учите теория на музиката, на осем вече сте бил на сцена. Имахте ли детство въобще?

- Майка ми и баща ми живееха в различни страни. Обичаха се, бяха женени, но се наложи да живеят по този начин. Майка ми бе болна от множествена склероза и аз трябваше да се грижа за нея. Научих много неща твърде рано. Станах възрастен на 11 години.

- Ако не бяхте станал музикант, каква професия бихте упражнявал сега?

- Щях да накарам някой да изкопае дупка, за да скоча в нея, след което да ме заровят.

- На кой инструмент свирите с най-голямо удоволствие?

- Пианото.

- Пишете и музика. А е знайно, че вдъхновението напада композиторите най-често нощем. При вас как е?

- Аз пиша музика всеки ден. От 100 дни почивам само пет. Останалите 95 са работа - от сутрин до вечер. Когато се налага включвам и нощите.

- Как изглежда вашата муза?

- Тя няма образ. Тя е всичко онова, което е просто и което всички хора обичат.

- Що за човек сте извън сцената?

- Обичам да си седя вкъщи и да си лежа на дивана, да гледам телевизия. Свиря всеки ден по три часа и не обичам да ходя по партита.

- Коя е най-хубавата ви черта?

- Това, че съм много мил човек. Понякога дори твърде мил.

- А най-лошото ви качество?

- Голям инат съм.

- Случвало ли ви се е да изпитате неудовлетворение от някой концерт?

- Не, защото аз се уча. Моята теория е, че човек цял живот се учи. Затова винаги ми е интересно. Знам, че дори да направя стъпка назад, ще последват три-четири напред.

- Какво искате да ви се случи?

- Да дирижирам симфоничен оркестър.

--------

Интервюто е осъществено с любезното съдействие на агенция "Прима". Рецензия за концерта четете в четвъртък на страница Култура.