Петък, седем вечерта. Навън е тъмно и почти тихо. Очакват ме блажени три часа спокойствие, преди посетителите на кръчмата отдолу да достигнат до критичната маса. Докато размишлявам как най-добре да прекарам трите часа, от всекидневната се дочува силен трясък и грохот на падащи предмети. "Крадци!", минава ми през главата. По липса на друго оръжие хващам нож за рязане на хляб и се втурвам към всекидневната. Библиотеката ми строшена, на пода - купчина книги. От купчината с пъшкане и мърморене се измъква странно човече. На главата му дълга, конусовидна шапка с червен пискюл накрая, изпод която стърчат големи уши. Облечено в червен жакет, закопчан с огромни сини копчета. Под жакета - бухнали раирани панталони до коляното. Ръката ми изпуска ножа и неволно ме напушва смях.

- Извинете, извинете... - казва човечето. - Ах, каква бъркотия, какво неудобство...

- Вие кой сте? - питам, като се старая гласът ми да звучи строго. - С какво право разрушавате всекидневната ми и тъпчете книгите ми?

- Клепонций Младши, на вашите услуги - представя се човечето. - Ужасно, ужасно наистина. По моите изчисления трябваше да се материализирам на брега на езерото Ирта, недалеч от свещеното дърво Борус... Ах, колко съжалявам!

Поглежда ме виновно, после в кръглите му очета проблясва учудване.

- Вие защо имате само две ръце? И къде са ви антенките зад ушите? - оглежда се наоколо. - Книги... Как се нарича това място?

- България, Европа, планетата Земя - отговарям. - Вие за къде бяхте тръгнали?

- Земя ли казахте?! - не ме чува човечето. - Каква грешка, какъв лош късмет... Ужасно! Непоправимо!!!

- Нищо, нищо, - успокоявам го. - не е толкова лошо мястото. Живее се. Все още...

- Да, забравих, вие не знаете... - гледа ме, както ми се струва, със съжаление. - Подписаха споразумението миналата седмица. Дадоха ви под наем за 999 години на Треш Галактикс Корпорейшън. Занимават се с боклук и тук ще строят сметище. Ах, като си помисля, че за всичко съм виновен аз...

- Момент! - прекъсвам го - Какъв наем, какъв Треш? И защо да сте виновен вие?

- Ще се опитам да ви обясня - въздъхва човечето. - Виждате ли, аз съм астроном. Всички в рода сме астрономи. Прадядо ми преди много години взел кредит, за да си купи апартаментче. Подлъгали го с някаква свръхизгодна лихва, от която успял да изплати 0.1 процента. Съгласно договора, той и наследниците му станали собственост на банката, докато се изплати кредитът. По мои изчисления, това ще стане не по-рано от шестнайстото поколение след мен. А съм виновен, защото аз открих вашата планета, която по договора също автоматично става притежание на банката. Много съжалявам...

- Как така - притежание?! - ядосвам се. - А ние? Няма ли поне да ни попитат?

- Защо да ви питат? - тихо казва човечето. - Че вие сте обикновена недвижима собственост. Освен това ви определиха като треторазрядна цивилизация с особено предразположение към боклука. Производство, консумация и преработка на боклук. Ето защо само Треш Галактис прояви интерес...

- И... какво ще стане... - гласът ми, кой знае защо, трепери.

- Нищо особено... - свива рамене човечето. - Най-напред ще дезинфекцират планетата. После ще ви приложат стандартна антикризисна програма. Който оцелее, ще работи за Треш Галактикс, докато изплати кредита, отпуснат за горните две процедури. Тоест, никога... Хайде, хайде, не се вълнувайте - потупва ме леко по рамото. - Симпатичен сте ми, освен това съм ви задължен... - оглежда хаоса във всекидневната ми и измъква под книгите нещо, приличащо на детски велосипед с три колела. - Качвайте се отзад и да се махаме оттук.

- Къде... - едва успявам да попитам.

- Където и да е. Само не тук...