Длъжен съм да кажа, че Nikita не дойде. Това по повод обявената от мен миналия петък "Среща на тревата". Оказа се, че въобще не съм имал среща, надявал съм се. Защо тази вълнуваща песен не пътува до София с Елтън Джон, остава тайна. Иначе повечето други хитове дойдоха. Слушахме и пяхме, доброволно отстъпили душите си на това необикновено изкуство, изпълващо нощта. Концерт на стадиона въобще е специално преживяване, но концерт на Елтън Джон е нещо още по-различно. Една музика без фалш и без апломб, изповедна и дружелюбна, пропита от любов и насърчение - сякаш всички бяха дошли, за да бъдат два-три часа по-свободни и по-добри. Защото такава музика е жадувано убежище за напрегнатото човешко сърце, убежище сигурно и постижимо.

Nikita, както стана ясно, не дойде, но срещнах различни мъже и жени - някои от тях след много години. Разпознавахме се без учудване, сигурно защото бе естествено да се видим там - след добър и недобър живот, след хубав или гаден жребий, след честна или подла съдба. Повечето бяхме останали верни на определени неща - и на тази музика също. На човечното в нея, на размисъла, на озарението.



Друг е въпросът колко сме от такава вярност преуспели



На тревата на стадион "Локомотив" разпознах най-малкото момче на моя покоен съученик Серафим. Заблудих се, естествено, че това е самият той, много млад и много замислен, какъвто той приживе всъщност не беше. После познах и майка му - висока, спортна дама с тревожен поглед, вперен в сина. Бях я виждал бегло преди десетилетия - симпатични прелюбодейци, а после и младоженци със Съро. Помня и момчето - той го водеше понякога на неделни събирания, хубаво дете, но не бързаше да проговори. После Съро загина в мъртвото вълнение на плажа "Харманите" в Созопол, докато опитвал да спаси две безпомощни германки пред очите на струпаните хора. По-късно Йордан Кутев (Чарли) ми каза, че Съро имал сърдечен проблем - изкуствена клапа, която вероятно го е подвела във водата. В наши дни Чарли преподава барабани във Филаделфия, пише ми, че следи петъците на в. "Сега" и може би от тук ще узнае, че съм видял сина на нашия приятел от младини и че той е станал хубав млад мъж, някак скован от болестта си, но видимо добре гледан и обгрижван, държан за ръка от майка си, която, като я надвиеше музиката, го пускаше и танцуваше на място, без да престане да го наблюдава. Усмихваше се и го насърчаваше и момчето опитваше такта, следеше стъпките на околните и повтаряше израженията на блаженство и унес, без да разбера дали само ги копираше, или ги изживяваше наистина.



Серафим беше имал вече два "бездарни", както казваше, брака.



Даже с Чарли по едно време "водеха" две сестри. (После се оказа, че сестрите са ги водели - за носа.) Когато остави това сираче, предишните му жени и големите му деца се спуснали да помагат, да го подкрепят в трудния живот, който надвисвал над него. Знам го от Чарли, който ми звънеше да търсим работа на вдовицата. Включих се и аз по телефона, помня, че накрая се уреди нещо в една фирма за преводи. Беше ме забравила сега, а и може би просто не ме позна. Можех спокойно да я наблюдавам как опитва да въведе младежа в онзи свят, в който е била щастлива с тази музика, с баща му, с мечтите си. Превеждаше му текстове, припяваше ги дори, тъй страстно и увлечено, че наоколо се заслушвахме. Взираше се в него, като да търсеше отговор на съдбовни послания, не губеше кураж. Напираше да му предаде своите чувства, утехата и надеждите, които тези песни й даваха и надничаше в невъзмутимото му печално лице, на което усмивката се появяваше само като израз на усърдие да я зарадва.

Чарли, ако наистина четеш това, знай, че синът на Серафим е под крилото на една сърцата жена и че докато е при нея,



тоя жесток свят няма власт над него



Може би получаваш снимки, но и аз да ти кажа, че той сега е като две капки вода с баща си от времето, когато след казармата се събрахме за първи път в София и заедно с Оги Матеев (царство му небесно и на него) пихме бира в старата кръчма "Ариана", а някакви негри ни черпиха с пурети - две за четиримата.

Тъмно беше, но знаех, че наоколо има хора с колички, с патерици, с бели бастуни. И макар и аз с перото си да се бях допрял до изкуството на песента нехайно, мимоходом, стори ми се значително това, че в съдбата на всеки то добива друг звук и друго предназначение и че всеки гради от него някакво стъпало, по което се стреми към своето си човешко небе.

На другия ден прочетох, че докато сме го чакали на тревата (боси, повечето от нас) в апартаментите зад сцената певецът се е срещнал с деца на загинали полицаи, дал им е автографи и кураж за живота. И от тази дреболия, която големите вършат по разписание, се почувствах горд - не толкова заради него, колкото за това, че го харесвам. Нищо, че забрави за Nikita - този път.

Впрочем, за Nikita. В тълпата на излизане съзрях Г.Т. Смая се. Изкикоти се, всички ни зяпнаха. "Ти си бил тук - крещеше. - Чаках само да запее Nikita и да ти я пусна по телефона. Представях си как се пукаш от яд. Пък ти си бил тук. Жалко, голям смях щеше да падне." Утеших го. Някой друг път. Ако трябва - и в някой друг живот. Изкуството е вечно...