|
| *** |
И на господин Шекспир, който гениално е заковал всички човешки пороци, ако се наложи - да го пази Господ! - да опише подобни патологии, би му спаднал албионският трагизъм до равнището на потна махленска дунанма.
Затуй не уважавам българина и това е. Не го уважавам, бе.
Йоло Денев ката ден ме заклева в името на Тангра да обикна най-накрая сънародника, а Жорж Ганчев всеки петък следобед ме кани на патриотичен дуел с поцинковани бумеранги, но аз - не, та не.
Десетилетия, примерно, ни набиваха в главите, че българите били най-гостоприемният народ на планетата и около нея.
Приемам. С възхитен взор към отечеството, тамо, де се белий Дунав лей, дее на изток Черно море се вълнува и светлей, и светлей.
Обаче просветени умници обясняват, че туй не било баш гостоприемство, ами по-скоро неизкоренимо ибрикчийство, лишено от национално достойнство чуждопоклонство, покорно привеждане пред чужденеца.
И Васил Цонев, припомнят, бил писал такъв разказ.
Попилял се нейде из Добруджанско изпаднал германски далавераджия. Фанал му бил цаката на всекидневната прехрана - влиза в кръчмата, сяда на празна маса и след като събира зъркелите на селянията върху себе си, казва с дълбока емоция: "Ас опича Бюльгаря!" Всички ахват: "Я, виж го тоя, бе, знае нашенския език, бе, тцъ тцъ!"; "И ни обича, бе, България тцъ тцъ тцъ обича!"; "Обича, та се къса, бравос, четири пъти тцъ!" И всеки поръчва - ракии, салатки, запържени дреболии, боб на капак с гарнитура лютеница и кьопоолу.
Така, от село на село, от простаци на простаци, оцелявал човекът.
Толкова с басните за гостоприемството.
Ами идеологическото внушение за българина като най-толерантен на световната етно-сцена?
Тут я согласен, както пее Висоцки, скажи, Серьога! С преклонение пред земята като една човешка длан (ама бая длан, да сме честни пред себе си!).
Лично аз даже имам научно обяснение на този феномен. Ние толкова мощно, по ботевски, мразим самите себе си, толкова всеотдайно си правим мръсно, такъв океан вода си подливаме взаимно, такава етническа автоагресия разгръщаме, че не ни остават нито сили, нито време, нито достатъчно остър негативизъм да мразим пълноценно другите етноси. Българинът, тоест, мрази българина, с останалите етноси не намира за нужно да се занимава.
И тъкмо си въобразявах, че съм успял да декодирам мегатолерантната народопсихология на нашенци, те ти бай Миал отсреща. Знам го от бакалията - през час-два се отбива, отваря арианата на ключалката на вратата, избълбуква я, приседнал на обърната каса, и пак се омита нанякъде.
Бай Миале, вярно ли е, го питам, че ти, като стандартен българин, мразиш българите толкова силно, че не ти остава омраза за турците, циганите и евреите? Кой, яз ли, вика, кога ми свърши омразата, ела ме цуни отзад! Мразим и Сандю от горния етаж, мразим и Ахмед от химическото, мразим и Соломончо Натото, мразим и оня мангасар, зеленаря, всички ви мразим. Имам омраза - бюлюк и отгоре, с омраза да те замерям оттук до Сточна гара.
Недей така, успокоявам го, хич ли позитивизъм не грее в душата ти, нямаш ли някакво оптимистично верую? Имам, бе, две таман ги имам, едното - "Най мразим да обичам!"; другото - "Най обичам да мразим!"
Ето така рухват умозрителните ми хипотези, така избуява в гръдта разочарованието от народопсихологическите стереотипи.
Фурнаджийска лопата е българинът, к'во да го уважаваш такъв!