Изтегнал съм се върху смушено в балкона претапицирано кресло. Лято е. Едва привечер захлажда леко. Е, не е като станимашкия вечерник по Чая, но се живее. Наблюдавам разгърналата се пред морния ми поглед амортизирана панелна панорама и разсъждавам върху нещата от живота.

Ето, например, всички сме свидетели на странния феномен, съпътстващ преодоляването на световната криза с нашенски регионални иширети - ние съкращаваме радикално разходите на цялата държава (министерства, агенции, предприятия, университети, болници) с 25 - 30 на сто; в резултат бюджетният дефицит не само че не влиза в нормата, но и нараства с поне 50 на сто.

Тоест затягането на коланите предизвиква разтягане на дефицита, като е сигурно, че обратното, затягането на дефицита, би предизвикало не разтягане, а по-нататъшно затягане на коланите. Разбирането на явлението граничи плътно с неговото неразбиране. Защото работата, колкото да се задълбаваме, не опира единствено до кармичния за националната съдба Индекс на перманентното обедняване на населението (ИПОН).

Осмислянето на уравнението копира решението на една отдавнашна логическа задача. Тръгвате от града А към селото Б и настигате стадо овце с овчар, куче и коза - общо 18 глави и 68 крака. В задачата се пита колко овце са се запътили към града при положение, че овчарят е еднокрак, кучето през цялото време тича на три крака от дърво на дърво, за да не губи подготвителни минути за уринирането, а козата се е научила да върви като кокошка?

Отговорът е ясен - николко. Щото вървят към селото, а не към града.

С бюджета е същото. При излизането от кризата свиване на разходите с 30 на сто води до нарастване на дефицита с 50 на сто. С още колко процента трябва да намалим разходите, се пита във фискалната задача, за да спре нарастването на дефицита при положение, че финансовият министър куца в икономическата практика, премиерът тича от медия на медия с оправдателни обвинения, а парламентарните лъвици мислят като кокошки?

Отговорът е ясен - с николко. Щото не излизаме от кризата, а влизаме в кризата. Уловката с града А и селото Б санким. Елементарно!

Отпуснал съм се в креслото и продължавам да си разсъждавам.

Мине не мине месец, примерно, и хоп - знаково убийство. Разстрелян или взривен почтен бизнесмен. Средно по половин дузина годишно. Обикновено с аристократични псевдоними - Бабуната, Чепа, Пора, Ютията, Къдравия гъз.

Единият - известен на полицията като наркодилър и изпълнител на мокри поръчки; другият - сводник, търговец на плът; третият - рекетьор и изнасилвач. Всички с по 5-6 ефективни присъди, десетина висящи дела, двадесетина досъдебни производства, с досиета като чаршафите на Доня Маргарита.

Та съм се питал, барабар със 7 милиона питащи се сънародници - тогава какво правят навън тия, защо са на свобода, защо не са в пандиза?

Вече ми е ясно защо - за да не са на сигурно и защитено от атентати място. За да могат волно и щастливо да се изтребват взаимно. С не дотам реалистични очаквания за сбъдване на принципа "Един по един, до един!"

Точно каквато е философията на Майк Хамър или Джак Ричър от книгите на Мики Спилейн и Лий Чайлд - популярни комплексни детективи, съдии и екзекутори. Разследват престъплението, откриват виновния и собственоръчно го ликвидират. Не си играят на арести, корумпирана съдебна система, гадни адвокати. Тази игра, знаят много добре, завършва винаги с триумфална победа на престъпника. Затова лично - бум, олово между очичките - и край!

Така постъпват и нашите пазители на реда и сигурността. Обаче това "Бум между очичките" са го оставили на самите мафиоти.

Не е лошо. Само дето темпото на самоутепване не удовлетворява.

Дайте, госпожи и господа, да ускорим съответните процеси!