|
| *** |
От моята хралупа това се вижда най-ясно.
Всяка година - от пролет до есен - искрено се забавлявам с двойката щъркели и тяхното потомство.
В първия пролетен ден пристига мъжкият - винаги пръв. Идва бял като пуканка, с ярко червени крака и клюн. Изкъпан от дъждове и продухан от ветрове. Само след седмица е толкова черен, че не можеш да го разбереш - миньор ли е, катеричка ли е. Това е поради спецификата на балканските гьолове и особената българска кал.
Докато е сам, подрежда гнездото, почиства го и довлича нови мебели - клечки, хартии, парчета плат, стари вестници.
Госпожата пристига с десетина дни закъснение. И започва една... няма да кажа каква! Кабеларките всяка вечер показват какво правят мъжете и жените в свободното си време - е, и при птиците е същото, само че не с толкова напрежение. Бързо снасят яйцата и захващат да ги мътят на смени - ту единият, ту другият.
След три седмици се излюпват малките - с черни крака и с черни клюнове. И никога - през дългият и скучен живот в хралупата ми - не видях да хранят повече от четири малки и пухкави щъркелчета. Излюпвали са се и пет. И в същият ден и час - най-безапелационно - хващат с клюновете си най-слабото и го пускат от високото гнездо. Точка.
И започва дългата атракция - малките се хранят, порастват, учат се да летят. Всеки от родителите им носи в дългия си клюн храна и вода. И никога не оставят децата си сами в гнездото. Майката и бащата на смени вървят из нивите, крачат след комбайните по полето или бродят из локвите и реките и се връщат обратно в гнездото - и когато единият кацне при малките, другият излита и продължава да крачи и да събира храна.
В дните на голям летен пек дежурният родител разтваря криле над дребните безумци и им пази сянка, като чинно следи слънцето и се мести заедно с него. В нощите на бури и градушки разперва криле като плажен чадър и не дава капка да падне на пухкавите им глави.
Така минават дните ми от пролет до ранна есен - аз в къщата, която си е истинска хралупа, а те на високото гнездо.
И знам, че когато клюновете и дългите крака на малките започват да променят цвета си - от черно към червено - е дошло времето да започнат да летят.
И те захващат да пърхат с крила, да се отделят от гнездото - упорито, всеки ден - с една педя, с цял метър, докато мускулите на крилете им не наберат височината и започнат да се реят из ефира. Но тогава идва другата смешка - приземяването. Кацат на първият покрив и бавно и полека се смъкват по склона на керемидите и преди да тупнат долу, пак разперват криле и се опитват да нацелят гнездото си. Обикновено успяват.
Някъде в началото на август вече владеят напълно и спокойно това упражнение. Отлитат рано сутрин, вървят из нивите, крачат след комбайните по полето или бродят из локвите и реките и рядко се връщат обратно в гнездото.
И почти не се събират всички в голямото гнездо.
Заедно - и големи и малки - правят все по-широки кръгове в небето, разглеждат, учат се.
После - малките първи напускат гнездото и отлитат. Остават пак само двата щъркела, които идват всяка година в ранна пролет.
Тя напуска гнездото към двайсети август. Той остава сам. Пак го подрежда, почиства, все по-рядко трака с клюн.
И в края на месеца, на Голяма Богородица, отлита.
После гнездото остава празно, а покривът ми започва да тече от есенните дъждове.
Ей всичкото това се вижда ясно от моята хралупа, която все по-рядко наричам къща. Това исках да разкажа днес.
И да попитам: Какво толкова виждате от дупката на вашите хралупи, че не поздравявате и не говорите с хората?
Бутате се по улиците, люпите семки навсякъде, на никого не се извинявате, когато го настъпите и все си мълчите. А когато не мълчите - крещите, размахвате юмруци и раздавате съд и справедливост. И никого не пазите когато вали и гърми навън.
Какво толкова има пред вашите хралупи - това не мога да разбера!
