|
| *** |
Например идват рано сутрин вкъщи, светят с фенерче в очите ми и ме питат:
- Ти - питат, - от кои си?
- Амиии... от нашите - отговарям аз.
- Това партия ли е? - пипат ме.
- Хич не знам! - отговарям им. - Нямам документ за това.
- А как знаеш от кои си тогава? - питат те.
- Амии... слушам ги какво си говорят... - оплитам се аз. - Ту едните твърдят, че съм от тях, ту другите викат, че винаги съм бил в техните редици и с това били много горди...
Още е тъмно навън, пелтеча в леглото си, а фенерчето свети в очите ми. Нали ви казах - никакви манипулации. Всичко е ясно и добре осветено.
- Добре - крясват ми те и нещо си отбелязват в папките.
В едни много големи папки. Хем фенерчето блести ослепително, хем папките набъбват след всеки мой отговор и стават многотомници. А помощ отникъде не иде. Пак ме питат:
- Ти защо не ни обичаш? Имаме сведения, че не гледаш по телевизията успехите на правителството, не пускаш радиото когато се говори за ежедневната работа на парламента, не четеш за постиженията ни във вестници.
Истина е, всичко е истина. Знаех си, че знаят! Става ми още по-студено, но намирам сили да се защитя:
- Така е. Ама аз нямам телевизор!
Папките шумолят нещо, после ми казват:
- Ще ти купим телевизор, плазмен. Радио също.
- Благодарен съм - казвам, - ама има още една дребна грижа. В нашето село никога не е имало ток, електричество нямаме. И път нямаме, та затова не получаваме поща и вестници. Не знам как дойдохте до тука, направо....
- Знаеш ли - изкрещява в ухото ми друг глас, - какво ще се получи, ако всичките граждани на страната се държат като тебе!? Ако така, с лека ръка, всички се откажат да следят постиженията на новата власт - какво ще стане, знаеш ли?
- Не знам! - признавам аз веднага, а сърцето ми се покрива със слой лед. Фенерчето упорито свети в очите ми.
- Става така - казва гласът зад фенерчето, - че социалният мир се дестабилизира, започват стачки, настъпва хаос, производството умира, а консумацията секва. Народът губи вяра в истинското и се хваща за кривото, грозното и неправилното. И после си скубе косите за постъпката, ама е късно.
Прекръствам се за всеки случай. Фенерчето все така неумолимо свети.
- Спират - продължава гласът, - помощите отвън, подлагат ни крак на международните форуми и никой повече не се интересува от нас. Даже с гума ни изтриват от географските карти, за да не се разсейват като ни гледат. Европа ще я гледаме през крив макарон, ама много крив!
- Господи! - пак се прекръствам аз. - И всичко това заради мен ли се обърква тъй?...
- Да! - строго ми отвръщат. - Но изход има! Веднага ще ти го кажем. Изходът е да застанеш рамо до рамо с нас!
- Че то било лесно! - викам им и почти ги обиквам.
- Подпиши тука - дават ми те един формуляр.
Подписвам. Студено ми е, ама гък не мога да река.
- Значи - рече един от гласовете, - път ще направим до тук, електричество ще има, а ти ще гледаш, слушаш и четеш за нашите успехи, ясно ли!
- Ясно!
- Гледаш, слушаш и всичко запомняш!
- Тъй вярно!
- Мирно! - командват ми те.
Изпъвам ръце по шевовете и заставам мирно.
- Браво, гражданино! - казва ми бащински онзи глас. - Това е най-правилният избор, който някога си правил. Родината разчита на тебе. Нашата партия - също!
Козирувам накриво и се строполявам на леглото.
Нали ви казах - спецификата при нас е съвсем друга! За манипулации и дума не може да става.
