|
| Магията живее тук |
Ние живеем като в приказка. Само че наш си, български вариант, на кирилица. Всичко е обърнато наопаки в нашата приказка. Лошите са добри, а добрите са лоши. Правите не са прави, а кривите са красиви.
Здравите са болни, болните не се лекуват, накъдето и да се обърнеш, попадаш на знахар или врачка. Монархистите са републиканци, републиканците са земеделци и т.н. Храните и напитките ни са менте, но все гледаме да е по-евтино ментето.
Никой не е доволен от живота си и от държавата и все мечтае един ден да стане чужденец и тогава да си отживее.
Нормалните народи са доказали, че където няма уважение към богатите, за бедните не остава и капчица милост.
У нас всичко е наопаки: богатите се обругават, а на бедните е дадена възможност да си копаят гробче в режим 2:1 - 2 часа копаят, 1 лежат.
Там са на почит банките, хората, умственият труд, интелигенцията. Тук се тачат опозиционерите и онези, дето кантар не ги лови, но за минута могат да спретнат стачка, митинг или окупация.
Там се прекланят пред хората, които правят пари - тук пред онези, които им ги крадат. Там частната инициатива се обожествява, а на държавата се показва кукиш. Тук частниците ги душат още в люлката, а на държавата се кади тамян.
Там - при тези, дето са ни пример за нормални - всички вярват на едната честна дума. У нас се вярва на партиите, а всеки вярващ гледа да се изкара и беден като полска мишка.
Там съдът и църквата имат последната дума. У нас църквата гъгне неясно и не преде, а съдът ако въобще си отвори устата, то е за да се прозее от скука.
На изборите у нас за смяна на властта винаги гласуваме "за", но иначе през цялото време сме "против".
Живеем в капитализъм без капитали.
Усърдно строим демократичния свят, но все се радваме, ако някой дойде с ботуши и размаха нагайка.
Плащаме една торба заеми и ипотеки, а сме без доходи, без работа и без пукнат лев в джоба.
Не четем книги, не пишем писма и все се кълнем, че ако ни остане малко свободно време, ще седнем и ще изобретим вечния двигател - но винаги излиза нещо по-важно в момента.
Не почитаме род и родина, нито приятелите си, нито враговете си - караме я както дойде, ден за ден, от трапеза на трапеза, от битака до поредния мол, от гаража, приютил ламарини, които наричаме автомобил, до леглото вечер пред телевизора.
И тайно се молим - дано се обърне палачинката, дано и ние да се поотъркаме във властта, че и нас малко да ни огрее слънцето.
Защото знаем - излезе ли човек от народа и влезе ли в дългите коридори на политиката, никога не се връща при народа. Хич дори и да не сме сред управляващите - пак е добре. Защото най-сладко си остава да бъдеш опозиция на всичко и най-вече на властта.
Нищо, че нямаш силите ни да бутнеш властта, ни да извадиш планове и програми, с които да седнеш и да управляваш от днес държавата.
Всеки е готов да управлява, има рецепта как да оправи света, но първо гледа себе си да осигури и документи за това да си изкара.
Изобщо нашенската приказка си расте, набъбва, ние я гледаме и слушаме и все не можем да спрем да й ръкопляскаме.
На сцената се прескачат Кумчо Вълчо и Червената шапчица, Марко Кралевити и Чер Арапин, Дете Големеше и Добрият юнак. А Седемте джуджета и други треторазредни герои си се прехранват от европейски фондове и с пари от чужди фондации и програми.
Баш в центъра на приказката седят Дядо, Баба, Внуче, Шаро, Маца и Мишка и час по час си плюят на ръцете и люто се канят да извадят ряпата.
Не че има ряпа.
