Рапсодиите са пачуърк от различни тоналности и настроения. Рапсодиите са като рап, само че точно обратното, казало радио Ереван.

Дарчо беше приятелят на Леа Иванова и тенор-саксофон в нейния оркестър. Веднъж той остави саксофона, взе един кларинет "А" и изсвири великолепното глисандо, с което започва "Рапсодия в синьо" на Гершуин.

Но животът бе тласнал Дарчо към бутилката с мастика, вместо към рапсодиите с техните мозайки от тоналности и настроения. Дарчо казваше:

- "In the Mood" е демисезонно настроение, "Чатануга-чуу-чуу" е зимно настроение, а лятно настроение е когато аз пия мастика. Тюли-тюли тюрли-па.

През изтеклата седмица в България - лятно настроение. Уж отминаха юлските горещници, пък в края на август температурни рекорди и тежки, тежки жеги.

"Знаете ли вий деца, колко слончето тежи

Слончето тежи, деца, повече от сто килца,

Тюли-тюли-тюрли-па."

Вчера аз срещнах слончето и то плачеше от обида. Чуло, че някъде за някого казали, че се държал като слон в стъкларски магазин.

- Не в стъкларски, а в магазин за порцелан. Elephant in a china shop - поправих го аз.

- Добре де - каза слончето. - Но аз не правя така. Аз се съобразявам къде се намирам. Аз не съм като френския и като италианския амбасадор, камо ли като амбасадора на САЩ в България. Аз спазвам дипломатическия бон тон.

- Вярно. Ти си едно тактично слонче - признах аз.

- Аз не нравоучавам туземците - продължи слончето. - Аз не се държа като генерал-губернатор на България, както се държи амбасадорът на САЩ, екселенц...

- Шът! - спрях го аз. Нека сме политически коректни.

- Добре - съгласи се слончето. - Но аз помня като слон. Помня как един френски посланик в София се скара на българите, че не се радвали достатъчно, когато Франция стана световен шампион по футбол. Помня как кандидат-посол на САЩ, като го прослушваха в Конгреса, каза, че щял да натисне България да си промени контитуцията. Видях как...

- Ти да знаеш аз какви посланици съм виждал. Същински генерал-губернатори в България - поисках да го успокоя. - Съветският посланик така опъваше ушите на българските управници, че...

- Вярно ли? - заинтересува се слончето. - Разкажи ми какво си видял.

Признах, че нищо не съм видял, понеже то не се виждаше. Онези разговори, при които съветският посланик опъвал ушите на българските управници, бяха тайни и аз не съм присъствал на тях. Но мои колеги преводачи, асове на руско-българския и българо-руския синхронен превод, ми бяха приятели и ми подшушваха на ухото туй-онуй. Те самите не знаеха много, понеже част от българските управници бяха съветски възпитаници, говореха руски и не се нуждаеха от преводачи. Все пак приятелите ми, асове руски преводачи, нещичко назнайваха, та и аз покрай тях. Ще им премълча имената, понеже те бяха и останаха мои приятели и аз няма да злоупотребя с тяхното доверие към мен. Само ще ви кажа, че някои преводачи знаят много неща. Например ленинградчанинът Валентин Бережков.

Бережков превеждал на срещи на Молотов с Хитлер и бил преводач и на Сталин, когато той се договарял със западните лидери за следвоенния свят. Когато Бережков идваше на почивка в Банкя (в Банкя имаше почивен дом на Съюза на журналистите), аз го навестявах и там той ми разказваше на дълго и широко разни работи. Той ги разказа в мемоарите си и е излишно аз да ги преразказвам. Ще преразкажа само едно-две неща, които ги няма в мемоарите. Те се отнасят за майсторлъка на устния преводач.

Устният преводач трябва да си знае мястото. Мястото му е на един стол, който е зад двете кресла, на които седят двете важни персони, на които той превежда. Синхронният преводач трябва да има остър слух и ясен, но тих глас, понеже, когато говори персоната вдясно пред него, преводачът се накланя към лявото ухо на персоната отпред вляво, за да не дудне на говорещата персона отпред вдясно. Нямало ги още миниатюрните звукозаписни джаджи, но и да ги било имало, Бережков нямало да може да ги използва. Бережков си носел в горното джобче десетина добре подострени молива и стенографирал в стенографския си бележник, така че, гледайки стенограмата, да е сигурен, че възпроизвежда точно. Естествено, колкото и точно да превеждал, винаги имало вероятност един от двамата разговарящи да се отметне от думите си и да каже "не съм бил разбран правилно", сиреч грешка на преводача. Но стенографията е висша форма на писмовността и, ако щете вярвайте, ученичките в софийската търговска гимназия ставаха отлични бизнес секретарки, понеже научаваха и стенография, докато сегашните филоложки и възпитанички на журналистически факултети...

Пък аз, сложат ли ме в комисия да оценявам кандидатстващи за журналисти или преводачи, написвам резолюция:

Макар да е следвал/а журналистика/филология, има данни. Да се назначи.

Другите в изпитната комисия недоумяват. Рапсодия.