Ивайло си беше един прост момък от народа - пасеше си свинете, а понякога, когато беше на кеф, даваше на някоя колежка-свинарка да му пипне бицепса и тя възторжено възкликваше - ау, какъв мъж! От това нашият човек не ставаше по-умен, но пък самолюбието му се ласкаеше до немай-къде - бяха сурови времена, никой не гледаше колко акъл имаш, а по-дългата сопа (или мускулите) обикновено решаваха спора.

...Пасеше си Ивайло свинете и мечтаеше някой ден да стане гавазин на самия цар - нещо като телохранител. Обаче разбираше колко нереално изглежда всичко това и споделяше бляновете си само със свинете, а в много редки случаи - с Цвятко, който пък пасеше кози наблизо. В тези случаи приятелят му кимаше, съгласяваше се, че от Ивайло по-добър бодигард царят няма да намери, а после (след като се отдалечеше на безопасно разстояние), правеше многозначителен жест, като въртеше пръст до главата си.

Обаче историята обича да се шегува - царят нещо съвсем оплете конците, на народа му писна - с две думи, създаде се революционна ситуация. Ивайло усети това, сподели го с подопечните си свине (те не възразиха) и реши, че и неговата звезда е най-после е изгряла. Ето защо викна Цвятко и му предложи да оглавят заедно недоволството.

- То лошо няма де... - започна колебливо козарят. - Ама ние с теб (да ме прощаваш, нали) малко цървули падаме, та... Не знам. То да бяхме боляри - разбирам, а така... Хората няма да ни повярват.

- Ами - Ивайло беше пълен с оптимизъм. - Глупости. Аз по свинете съм забелязал - колкото си по-прост, повече ти имат страха. Особено ако имаш дебела сопа.

- Е, то за сопата ясно, обаче... Да вземем да поканим и някой по-учен, да ни съветва понякога...

Ивайло поклати глава.

- Не ги разбираш ти тези работи. Трябва ние да изпъкваме, затова напротив - ще намерим още по-прости от нас и ще се заобиколим с тях, та на този фон...

Цвятко малко се съмняваше дали изобщо ще се намерят подобни хора, но не посмя да възрази - сопата на Ивайло беше по-дълга. И не сбърка.

Народът се оказа не кой знае колко по-интелигентен от свинете, за съжаление. А и Ивайло постоянно работеше върху имиджа си и скоро всички вече го възприемаха почти като спасител на нацията. Вярваха му и умираха за него в безкрайните сражения, с надеждата, че ако не те, то поне децата им... А битките не свършваха.

Един ден Цвятко пак несмело напомни, че не е лошо да поканят някой по-учен човек да се завърти около тях, но Ивайло отново възрази, че не акълът, а имиджът бил най-важното. А да изглежда на нечий фон като един прост свинар изобщо не влизало в плановете му. Освен това - самата царица му била предложила брак, неудобно било да откаже... А после ехидно попита - кой е станал цар благодарение на образованието си?

Цвятко не намери отговор и замълча.

Обаче в крайна сметка хората все пак се оказаха по-интелигентни от свинете - и в един момент почнаха да се питат - абе ние тука се бием, умираме си ей-така, за свободата - а оня се търкаля с царицата и му е през имиджа за нас. И започнаха един по един да напускат армията.

Ивайло се оказа в сложна ситуация - сам срещу Тройната коалиция на царя, византийците и татарите. И понеже така и не покани поне един умен човек да го съветва, избра най-лошия вариант - отиде да търси помощ от татарския хан. Оня обаче само това чакаше и му отряза главата. А - строго погледнато - Ивайло даже не беше го заплашвал да му събори барбекюто, но...

Очевидно, управленческият опит, придобит върху свинете, не винаги работи и при хората.