|
| Печат на великия господар Тервел (700-721), олово, диам. 37 мм, музейна сбирка на центъра по византинистика в Дъмбъртън Оукс. Вляво - пластина на кханасюбиги Омуртаг (814-831), злато, диам. 22 мм, открита на хълма Царевец във Велико Търново, Национален археологически музей. |
Вече е ясно, че поне за средновековната ни история не може да бъде посочен нито един случай на умишлена недобросъвестност у българските историци, археолози и етнографи. Хипотезите, издигани поради отсъствие на достатъчно данни, тук няма да броим, защото те са част от естественото развитие на науката. Всичко ново, което се закрепи в научното пространство през последните 2 десетилетия в българската медиевистика, е само плод на това същото естествено еволюционно развитие, а "новите" тези, предимно такива, които витаеха из студентските аудитории в ранните курсове, до една се оказаха недоказуеми или направо невежествени.
Макар остатъците от спуканите балони на "революционните" идеи за преформатиране на историческата наука още да се носят из виртуалното пространство, те вече са на изчезване, защото, както е добре известно, само истината е от значение, когато трябва да се вземе някакво важно решение по сложен исторически проблем.
Прословутият недостиг на исторически сведения е причината за възхода на интереса към проблема за титулатурата на старобългарските езически владетели. Издигната и пръсната сред масите със студентски плам и с чувство за историческа предопределеност,
недоказуемата теза за четенето "кан"
на използваната досега предполагаема старобългарска владетелска титла "хан" получи доста широка употреба извън научните среди. Разпалените страсти по проблема изглеждат нелепо, освен всичко друго, и поради безсмисленото хабене на интелектуална енергия по един много тесен научен въпрос, който не може обективно да получи окончателното си решение, докато не бъдат открити нови данни.
Вероятно няма да възникнат никакви противоречия около твърдението, че именно византийските извори за българската история са особено важни и по проблема около титулатурата на старобългарските езически владетели. Българската средновековна история е пряко преплетена с историята на Византия, която като наследница на Източната римска империя има богати традиции в летописната книжнина. Та кой по-добре е познавал политическия живот в средновековна България, кой е следил по-внимателно новостите от България?! Освен всичко друго, за Византия сведенията от България са били жизненоважни за оцеляването на империята. Естествено, и в този случай тексткритиката си остава неизменно задължителна, от това задължение никой никога не ни е освобождавал.
Нека хвърлим един обобщен поглед точно върху тези византийски извори, които вече признахме за особено важни при изучаване на ранната история на България. Добре ще е, ако веднага посочим, че никъде в тях не може да се открие точна титла на българските езически владетели. Обичайно, с малко на брой изключения, за които ще стане дума след малко, се използва думата "господар" (кириос или кирос). Дори авторите на този текст не стигнаха до общо мнение за това дали поне някакви елементи на владетелски титул се съдържат с горното определение или е невъзможно зад "господар" да се види каквото и да е друго, освен почтително обръщение. Все пак ще трябва да се посочи, поне за пълнота, че последните владетели на Второто българско царство определят самите себе си по същия начин в един или друг момент от своя живот. Цар Иван Шишман в последните си писма се подписва само като "господин", сиреч "господар". Брат му, цар Иван Срацимир, в Брашовската грамота нарича себе си "господина царя". Владетелят на Велбъжд Константин Драгаш е също "господин".
Нищо повече освен господари не са българските владетели в очите на съвременните им византийски автори.
За Аспарух изобщо отсъства всякакво определение,
но поне баща му Кубрат е наричан често "господар". За византийската титла "патриций", която му е дадена на раздяла, по-добре да не казваме нищо, защото няма да е ласкаво.
Все пак за Аспарух и за петимата владетели преди него имаме домашен извор, който ни осведомява, че те са "князе". Както е известно Именникът на българските владетели ни е познат от много късен препис, поради което сега е рано да се дискутира по сведенията в него.
Защо добре осведомените византийски автори не съобщават титлата на българските владетели засега е трудно да се намери отговор, но едва ли е от незнание. В същото време летописецът Теофан Изповедник знае добре, че българските аристократи са "боили" и не се притеснява от необичайната дума, за да ни я съобщи. Излиза, че за боилите знае, но за владетелите от втората половина на VIII в. - не, те са само "господари".
Така се получава, че за всички български владетели от VII-VIII в., с изключение на Тервел, няма друга реална възможност, освен да ги обозначаваме като "господари", така както те са наречени в близките им по време и място извори. Да им поставяме по-късни титли само за благозвучие едва ли е редно, а още по-малко - похвално.
За двама от ранните български владетели византийските автори използват титла и тя е "архонт" (букв. управляващ, властващ). Тъй като архонтът по условие има и висши военни функции, то без никакво удивление може да се забележи, че тези двама владетели са именно и бележити воини - Тервел и Крум (Ф. Курта, 2004). И двамата отбелязват значителни военни успехи в помощ или срещу Византия, та няма как да е случайно, че точно те са "архонти на България".
Тервел е титулуван като архонт у византийските автори, а и сам той в един надпис до Мадарския конник го споменава. Тук ще пропуснем любимата за мнозина тема за титлата кесар, получена от българския владетел през 705 г. За нас е очевидно, че тази награда е нещо като днешния орден "Стара планина" - много е хубаво и престижно, но от това не произтича нищо кой знае колко съществено. Иначе казано, Тервел вече е наравно с византийския василевс "ако не по величие и власт, то по блясъка на царското достойнство" (В. Златарски, 1918).
Изворите ни задължават да отделим Тервел
от останалите ранни владетели и най-добре ще бъде да го обозначаваме като "велик господар", като подчертаваме и военните му умения, когато това е нужно. Отграничаването на Тервел от останалите български владетели от VII-VIII в. се налага и защото именно този владетел е създател на българската политическа идея. Именно той полага основите на идеята за България като универсална империя - цел, към която се стремят всички по-сетнешни български владетели, а някои и ще я достигнат.
Не може да има никакво съмнение, че след възкачването на Крум на българския престол всичко в държавата е подчинено на превръщането й в реална и могъща империя. Новият владетел, а и следващите трима негови роднини, които го следват на престола, доста усърдно и при всеки повод ни съобщават, че са възприели нова титла, която трябва да отговаря на новото място на българската империя сред световните политически сили. Тази титла е изписвана особено често във всякакви каменни надписи при управлението на Крумовия син Омуртаг. Омуртаговият внук Пресиян също е титулован "архонт" в надписа от Филипи. Така всички езически български владетели от IХ в. ще имаме пълното основание да означаваме с една и съща титла.
Няколко важни уточнения са нужни първоначално
Предполага се, че тази титла се състои от две думи, но произволното им разделяне днес е напълно необосновано, поради което в нашето предложение титлата ще се пише слято. Второто уточнение се отнася до завършека на тази титла (-сюбиги), който не се е произнасял точно така, но в никакъв случай не може да се е произнасял -субиги, както това днес често се пише.
И последното ни, трето уточнение, е особено важно. По всичко личи, че титлата днес ще бъде най-точно да се пише като "кханасюбиги", именно с -кх. Точно сега е времето, в което ще се наложи да припомним, че каменните старобългарски надписи, с които разполагаме (В. Бешевлиев, 1981), са превод на средногръцки и само в два случая са транскрипция (sic!) на оригиналния текст на езика на прабългарите. Наистина навсякъде владетелската титла е предадена с гръцката буква капа (к). В същото време и във византийските, и в домашните извори производната дума "кавхан" се предава най-вече именно така, с хи (х) и много рядко като "кавкан". Поради явната несигурност при транскрипцията, както и поради отсъствието на оригинален паметник на прабългарски, ще трябва да приемем, че на прабългарски първият звук в титула на последните четирима български езически владетели се е произнасял именно като -кх. Впрочем тази несигурност, която не може да е случайна, се наблюдава и в староруския (М. Фасмер, 1950-1958).
Обозначаването на българските владетели от VII-VIII в. като "господари", на Тервел като "велик господар", а на езическите владетели през IХ в. като "кханасюбиги" може да ни харесва или да не ни харесва, но е най-близо до истината - такава, каквато я знаем днес. Утре може да е различно.
Щото аз съм чувал, че не е. Такива , като него са и кралете на Йордания , Мароко има е един на Лесото дето не го знам какъв е, а какво ще правим с тях, как да ги наричаме ? 
Голяма каша се получи и тя е не само в изостаналите араби и разни африканци, но и в Европа. Да не би кралиците на Великобритания и Холандия да са католички ? 
