Аз харесвам електронните форуми и форума на вестник "Сега" особено го харесвам, понеже той е по-задълбочен от всеки публикуван текст. Само да загатнеш мимоходом за синекура, и ще ти извадят разказа "Синекур" на Чудомир. Само да кажеш, че една дама се обидила, като я нарекли хипотенуза, моментално ти изваждат автобиографията на Нушич. Текстът нищо не струва без форумците, които го коментират и дават знания на други форумци, заинтригувани от загатнатото.

Аз затова се опъвам на издателствата, които се натискат да ми издадат текстовете в сборник. Казвам на издателите: "Ни ща, ни ща, ни ща!", както казва героинята в една от първите български пиеси, и е излишно да ви обяснявам коя е тя, понеже ей сега някой форумец ще се сети и ще обади на другите форумци.

Като казах добро за форума, да му кажа и лошото. С форумците си говоря за туй-онуй като на маса, но това е виртуална маса; не можеш да му забиеш на форумеца един юмрук в муцуната, нито той на теб. Това прави всеки форумен спор немъжки. На маса в кръчмата сътрапезниците се държат по-сдържано и по си мерят думите, отколкото във форума, където никовете дават анонимност и свобода, но същевременно безнаказаност и безотговорност. Можеш да плюеш другия както си щеш. Не ми харесва свободата да обиждаш. Чувствам се омерзен, когато под мой текст форумци се обиждат един друг. Казвам си: "Боже мой (не че съм религиозен), защо събудих вражда, защо събудих омраза?

И се чувствам виновен.

Под моите текстове рядко припламва злост и простотия, благодаря на Бога (повтарям, че не съм религиозен).

На маса, кръчмарска, а не виртуална, говорих с приятели за заглавието на това мое писмо.

- Защо призраци? Ти, Джимо, не знаеш ли, че "Призраци" е пиеса на Ибсен, който е най-играният драматург след Шекспир. И нито един театър в Норвегия, Швеция, Дания и Германия навремето не поставил "Призраци". Щото такова... и Ибсен анти еди-какво си. Като теб. Я напиши, Джимо, за призрака, дето броди из Европа. Сега е генномодифициран призрак, нали. Ти не ядеш такова... какво беше...

- Аз съм всеяден като прасе. Ама мразя да ме правят глупак и да ми пробутват гумени домати и кисело мляко, дето не се вкисва и на опаковките не пише "произведено на", а "най-добро до".

Така нашият спор се изроди в препирня.

Мен ако питате, аз не вярвам в призраци, само че се паникьосвам, когато видя призрак. А вие?

Когато Артур Рубинщайн свиреше, той не гледаше нотите, нито ръцете си; погледът му се заковаваше в една точка, сякаш вижда призрак. Когато Ван Клайбърн свиреше, той намръщен се надвесваше над клавиатурата, но не я гледаше, понеже затваряше очи, като че ли си представя призрак. Те бяха твърде различни като изпълнители двамата, Рубинщайн и Клайбърн. Единствената им прилика бе, че и двамата свириха в Белия дом във Вашингтон. Клайбърн свири на няколко президенти на САЩ. Ако си президент и поканиш такъв изпълнител, това не е снобизъм. То е проява на отношение към духовната култура, която е нещо различно от бизнес културата, маркет културата, трудовата култура и всички останали култури, включително зърнените култури.

Аз се паникьосвам, че е зейнала толкова дълбока културна пропаст между управляващата политическа класа в САЩ и българския "политически елит". Мили мои колежки и колеги журналистки и журналисти! Много ви моля, не употребявайте думата елит. Нелепица е. Освен когато имате предвид елитните стада в говедовъдството.

Музикалния амбианс на българските политически среди не го свързвам с клавирни или други концерти, свързвам го с чалга и кючек. Това е културната пропаст, която ми се привижда. Не че имам нещо против чалгата и кючека; нека ги има; нека се веселят хората, стига да не прекаляват с децибелите под моя прозорец.

Нашия речников амбианс го свързвам с езика на Симеон Дянков и неговия началник Бойко Борисов, който в момента е премиер на България. Също с изцепките на вътрешния Цветанов, на културния Рашидов, на безпортфейлния Димитров. За симбиозата съд-престъпници, за българския Лувър и пр.

Когато беше президент на САЩ, Буш-джуниър бая го иронизираха за неговите словесни бисери. Ала бисерите на Буш-джуниър бледнеят пред "феодалните старци" на Дянков и "шменти-капели" на Борисов.

Тези български персонажи нямат "призраци" - сиреч писатели в сянка. Това е хубаво, понеже призраците нямаше да им позволят те да лъснат с цялата си мисловна нищета.

Непременно ще отида на кино да гледам "The Ghostwriter" на Роман Полански. Щото моето хоби е да откривам откъде "призраците" крадат мисли и ги вписват в програмните речи на големците, за да изглеждат умни.

През 2004 излезе книгата на Дейвид Фръм и Ричард Пърл "Край на злото: как да спечелим войната с терора" ("An End to Evil: How to Win the War on Terror". By David Frum and Richard Perle). Пърл, президентският военен съветник, и Фръм, който написа речта на Буш за "оста на злото".

А пък крилатите думи на Рузвелт "We have nothing to fear but fear itself"(няма от какво да се страхуваме, освен от страха - за Великата криза 1929) са ачик преписани от Торо (Henry David Thoreau), един великолепен есеист, роден в Масачузетс, който така не се интересувал от политика и от светската суета, че заживял на брега на едно езеро. Втората част от изречението на великия Торо е, че Бог е може би атеист. Писателят в сянка - преписвачът, - естествено, срязал таз втора част на изречението.

Нашите хора това им е хубавото, че нямат Ghost writers; убеден съм, че сами си измислят глупостите, които говорят. От такива хора много не очаквам, но не бива да се паникьосвам от пропастта между тях и онова, което наричаме култура. Така че...

Спокойно. Без паника! Don't panic, както повтаря и повтаря и повтаря и повтаря Дъглас Адамс в своята книга "Пътеводител на галактическия стопаджия".

Аз се връщам към девиза на моята някогашна колонка във вестника за книги "АБВ":

Положението е безнадеждно, но не особено сериозно.

Тогава ме питаха какво искам да кажа и аз казвах, че не знам. Сега, след четвърт век, казвам същото.