Японецът Ямагучи от Нагасаки отишъл в командировка в... Хирошима. Там на 6 август 1945 го ударила първата атомна бомба. Но не го ударила добре, защото само временно ослепял, имал и мехури по кожата. Върнал се вкъщи и там на 9 август го намерила втората бомба. Както се казва: две от две попадения, 100 процента успеваемост. Но Ямагучи пак оцелял - живя до миналата зима, беше изтъкнат активист на борбата срещу ядрената заплаха.

Един рейнджър от национален парк в щата Вирджиния пък е уцелван от светкавици цели седем пъти. Мистичната амбиция на мълниите го застигала на всевъзможни места: в колата, на риболов, на пост. Веднъж простирал пране с жена си и токовият удар минал по мокрото въже. Взел като знак никога повече да не се занимава с женска работа.

На 11 септември 2001 г. Джени и Джейсън Лоурънс са в Световния търговски център в Ню Йорк, когато там се разбиват отвлечените самолети. Оцеляват. На 7 юли 2005 г. се "забъркват" в нова опасност, този път в Лондон. Терористи взривяват автобус (и метрото също), загиват 52 души. Но семейството пак остава невредимо. След време, в Мумбай се оказват в епицентъра на зловещ атентат, който взема повече от 100 жертви. Е, бъдещето е пред тях...

Всичко това научих неотдавна от един текст, който трябваше да редактирам. Там имаше още примери за други такива късметлии, които успяват да избегнат бедата - сякаш само за да попаднат в следващата.

Възможно е загадъчната г-жа Случайност да е вече отегчена и изнервена, не търси свежест и изненада в своите решения и не се срамува да се повтаря. В нашите случаи не е изключена и игра на съдбата, която сякаш спасява жертвата си, само за да може да я сгащи отново.

Не си представях, че ще ви занимавам с това,



но ме подтикна изповедта на г-н Стефан Милорадов,



която открих забравена в един албум на художничката Кете Колвиц, очевидно неотгръщан повече от десетилетие. В две страници този непознат тогава подател ми е описал злополучията на живота си, причинени му от две политически системи. За подтик на текста му е послужила една моя публикация в отдавна изчезналия вестник "Епоха". Тя се наричаше "Държавата срещу България" и единственото, което читателят оспорва, е заглавието. "Не срещу България, а срещу българина - пише той, - нищо че това е все същото."

Милорадов, аптекар от Пловдив, разказва горчивините на живота си пестеливо и подредено. Когато бил съвсем малко момче, нямали къща в града и живеели из пловдивските мазета. Планирали да продадат гори в Родопите и да купят. Държавата национализирала горите. Дядовците му прежалили някакви ниви - тях пък да продадат. Но връхлетяла колективизация, купувачите се изпарили. Събрали заеми от роднини, почти спазарили един имот - Вълко Червенков обменил парите, събраното се стопило за една нощ. (Така го е написал Милорадов, че Вълко Червенков ги бил обменил.) Продължила сагата им по мизерните квартири, всички се изпоразболели от влага и сумрак. Но моят кореспондент залягал над учебниците, вярвал, че ще се изтръгне от сутерена на живота.



Когато завършил гимназия, изменили закона за военната служба



Прибрали в казармата всички абитуриенти накуп. Тогава това дори не изглеждало толкова трагично, колкото изглежда днес. А иначе: две години от живота, в най-хубава възраст - цена нямат. И заради Студената война, Кубинската криза ли, Берлинската стена ли - още три месеца се прибавили. Задържали набора и студентите отишли на занятия за втория семестър. Студентите, но не и Милорадов. Искало се разрешение от общината, за да кандидатстваш, а един от дядовците влязъл последен в ТКЗС, водели го за кулак народен враг и на внука просто не му подписали. След няколко години това го отменили - държавата спира, държавата пуска. Животът продължил, но с какво закъснение само!

Другият голям удар бил един закон за собствеността на гражданите, с който държавата забранила свободната продажба на жилища. След дълги години спестяване аптекарят посъбрал пари за апартамент и вече с деца, бил готов за важната стъпка. В големия град шансовете за собствен покрив над главата по установения от същата държава ред били нищожни. И усилията просто отишли по дяволите.

Краят на писмото е вопъл срещу поредния (и тогава) закон за аптеките. Какво точно е разрешил или забранил този закон сега ми е трудно да проверя, но Милорадов се жали, че това е нов удар на държавата срещу съдбата на семейството му. И завършва изненадващо идейно: "Ако бях само аз така изложен на капризите и произвола на държавата, щях да си мълча. Но сега видях, че и вие сте потърпевш по същия начин и почти по същите точки. И сигурно не сме само двамата. Ето това не може да се преживее".



Потрудих се да намеря онази статия



Ами да, описал съм почти същите изпълнения, които държавата е извършила и с мен. Затова и съм захвърлил писмото - решил съм, че човекът просто си ги е преписал. Тогава не познавах Милорадов, видяхме се след години, още ми се обажда. Сега живее в селото си, без телефон и без аптека. Като се заговори за намаляване на пенсиите, първо се сетих за него.

В живота на всеки от нас падат бомби, удрят гръмотевици, кроят се и се случват атентати - в преносния смисъл, разбира се, но често с ефекта на буквалния. И ние не знаем кое всъщност е късметът: това, че улучват точно нас, или това, че за пореден път оцеляваме. Нищо чудно и ние като Ямагучи да достигнем някаква възраст, но за разлика от него не се превръщаме в борци. И въобще не си даваме сметка, че това всъщност са безумия за масово поразяване и че никога не засягат само нас. Мръсното е, че и властта не си дава сметка. И ако се вярва на последните седмици, няма надежда да се отучи.

А инак - нас няма да ни пишат в Гинес. Ние сме милион...