|
| *** |
Неведоми изглеждаха и поведенията Дянкови. Оптимизмът му - още по-неведом. Предполагам, че фатално закъснялото излизане от персоналния пубертет му се е привидяло като излизане от световната криза.
Много пъти съм се опитвал да предложа на управляващите ни субекти алтернативни социални решения, адаптирани към нашите свински условия, икономически доктрини, удачни за географските ни ширини стратегии, оригинални концепции. Никой не обръща внимание.
И това е лесно обяснимо. Просто не вдяват за какво става дума. А пък концептуалният им нихилизъм си личи от Халите.
Концептуалният подход към ситуацията изисква първо да установим къде се намираме и какво правим там, където се намираме. Да кажем - криза. Обаче каква - икономическа, финансова или безмозъчна? Световна или регионална? Малка, голяма, средна? В началото ли сме на кризата, в средата на кризата или в края на кризата? С рецесия или без рецесия? И така нататък.
В зората на промяната, помня, "червени" и "сини" се караха по въпроса докъде ни е докарал 45-годишният тоталитаризъм. В криза сме, признаваха "червените", всъщност малка криза, впрочем съвсем дребна кризичка. Каква ти криза, четвърта национална катастрофа, псуваха с демократичен патос "сините", даже четвърта и пета, взети заедно. "Не катастрофа - криза!" "Не криза - катастрофа!" Така и не стигнаха до консенсус.
Предложих им решение, категориално синхронизиращо двете крайни схващания. Да кръстим дискусионното състояние "кризострофа". С резервен термин "катакриза". Направиха се на много принципни ампета.
А това бе страшно важно. Щото от него зависи икономическата стратегия. Като дойдат едните на власт, хукват да преодоляват криза с антикризисни мерки. Дойдат ли другите на власт, хукват да преодоляват катастрофа с антикатастрофални мерки. Разнобой. И нулев резултат.
Всъщност от глобално историческа гледна точка и двете виждания са верни. Това, в което се намираме днес, е криза. От горе до долу. Въпросът е, че тази криза е перманентна, макар и с различни лица. Една криза, съставена от много кризи. Излизаме от всяка криза не за да излезем от нея, а за да влезем моментално в следващата криза. Или в следващите няколко кризи.
И това вече си е катастрофа. От горе до долу. Уникалната българска катастрофа фактически се състои в абсолютната липса на безкризисни периоди в новата и най-новата ни история.
При това положение на фона на усложнената компликация вината на финансовия министър, който не успява да се справи със световната криза, ако изобщо има вина и ако изобщо у нас я има световната криза, избледнява като илюзията за очакващото ни светло бъдеще.
Щото, за да излезеш от световната криза, трябва първо да влезеш в нея, нали. Но за да влезеш в нея, трябва да излезеш от предишната криза. Обаче как да излезеш от предишната криза (примерно кризата "Неочаквано крадливата комбинация Станишев-Сакскобургготски-Сокола"), когато не си влязъл в нея. Не си влязъл в нея, щото още се влачиш с кризата "Мадридският хайдук". Въобразяваш си, че си преодолял последствията от "Беровото безвремие", пък още те будят кошмарите от "Лукановата зима". И прочие.
Така скрибуца каруцата на националната съдба - от кризострофа към катакриза, от катакриза към кризострофа. И обратно. Главно обратно.
До окончателната победа на победната окончателност.