Йордан Йовков писал за човещината. Той се родил през 1880 на 9 ноември. Онзи ден си спомних за него.

Докато си спомнях, студентите в София протестираха с лозунг "Искаме да учим", а студентите в Южна Каролина получиха възможност да учат за "Лейди Гага и социология на славата". Какво ли ще им обясняват тамошните учени глави? Знам какво нашенски учени глави са написали за Йовков. То не е лошо, напротив. Но някои неща не разбирам. Например:

1. "Аспекти на символното опредметяване в битийния цикъл на Йовков" 2. "Нарушената домоопазваща функция на хурката на Албена" 3. "Йовковата "Боряна" наследява инерцията от критическите прочити на "Албена" и от експлицираното предизвикателство на автора следва разминаването в критическата рецепция на двете пиеси, откъдето идва дълбока заложеност не само в чистотата на жанровите стратегии, но и в различните оптики, възпроизвеждащи като оразличителен белег за идентичност митичните начала на родовия космос и семантичното преобръщане на приказно-романтичния мит."

Вярно, литераторите са по-безвредни от финансистите, които предизвикват световни кризи и войни, но...

Ако българските студенти такива работи ще учат, по-добре за Лейди Гага да учат, а още по-добре да не учат.

Възхитих се на българските студенти, че искат да учат. И лицемерието може да ме възхити. В някой друг живот може би ще видя студенти, искащи да учат.

Аз - що да си кривя душата - навремето влязох в института "Карл Маркс" (сегашния УНСС) не защото исках да уча, а за да получа тапия, и преди това - в Софийския университет, - за да изклинча от две и половина години войниклък. От студентските бригади изклинчвах, като се хващах да мия с маркуч улиците и да поливам Докторската градинка. Не крещях "Искам да уча!". Каквото исках да науча, го научавах в Народната библиотека до Докторската градинка и от радиостанциите в световния ефир. Сега е по-лесно, понеже има интернет.

Било им студено в аудиториите на студентите. Я, милите глезанки и глезльовци! Толкова ли са кекави? Десетки години Софийският университет беше неотоплен. В аудиторията с врата към балкончето над аулата Тошо (Тодор Вълчев) получи лека степен измръзване на краката, пък на другия ден той, Кръстан Дянков и аз отидохме на ски с колежките от ИФФ, тогавашния Историко-филогически факултет. Злите езици говореха, че ИФФ значело Институт по фина флиртология, но момичетата не бяха глезли и не хленчеха, че първо с трамвай номер пет, после с теснолинейното трамвайче до Бояна, после тъгъдък-тъгъдък до заслона на бай Кръстю, до който още нямаше лифт, но при бай Кръстю имаше човещина и горещ билков чай без пари, после трамбоваш със ските на рамо до хижата без хижар, само бележка, оставена на масата:

"Кибрит, чаши и захар на полицата. Дърва отвън под лявата стряха. Одеала в долапа до нара. Измий съдовете, почисти, остави всичко както си го заварил." Човещината на едновремешните планинари, дето не клинчели, ами смятали за свой дълг да сложат на дъното на раниците си няколко тухли за построяването на хижата.

Долу София тънеше под непрогледна пелена. Тя не беше като калифорнийския смог, тъй като в София автомобилите бяха рядкост. Беше като отдавна забравената лондонска мъгла, понеже София още нямаше ТЕЦ-ове и мъглата се смесваше с дима от безброй пернишки печки. Толкова непрогледни ставаха понякога зимните софийски мъгли, че в такива дни нямаше училище. Аз бях в предучилищна възраст, но достатъчно голям, за да отворя вратата, когато позвъняваха Йордан Йовков и жена му. Йордан Йовков не искаше да го глезят и настаняват до голямата пернишка печка номер 7. Знаеше се, че той се бил настудувал на фронта при Дойран, където го ранили през 1913 като ротен командир. Той не изклинчил от войните.

Йовков споменаваше Чифуткуюсу и Чифлик Мусубей. Аз не бях чувал тези думи и исках той да ги повтори и той ги повтаряше. После разбрах, че Чифуткуюсу и Чифлик Мусубей са селата Йовково и Долно Изворово в Добруджа, близо до румънската граница. Йордан Йовков учителствал в Чифлик Мусубей, понеже в родната му Жеравна нямало вакантно място. Йовков не написал за чифутите в Чифуткуюсу, но написал за майстора на талиги в Чифлик Мусубей. Сали Яшар в разказа "Песента на колелетата".

Когато български журналисти почнаха да казват "Мъка!" или "Много мъка има на този свят!", подозирах ги, че са прочели:

"Моканина се върна при овцете, пак се залови с цървулите, които правеше от нещавена конска кожа. Бяла лястовичка. Има ли я? Пусна шилото и като погледна нагоре, каза: Боже, колко мъка има по тоя свят, боже! И пак загледа подир каруцата."

Когато Йовков каза, че е против някакъв "Хитлеримусолини" и неговия "нов световен ред", аз също бях против, понеже все ми се караха, че стаята ми е разхвърляна и не поддържам ред.

Един президент на САЩ възвести нов световен ред години след времето, когато сипвахме суровото кафе в опушеното ламаринено цилиндърче с дълга дръжка, което Йовков наричаше "долап" и много-много бавно въртеше над жарта, но не в пернишката печка, а в кахлената камина. После - опеченото кафе в по-тясното месингово цилиндърче - мелничката, на която й въртиш ръкохватката, докато ти излязат пришки на детските пръстчета, но се инатиш и не отстъпваш мелничката на големите. Кафето възвираше в бакърените джезвета, калайдисани от циганите калайджии, и Йовков казваше, че кафето става "каймаклия", ако му се добави мляна леблебия; "тънко-преварено", ако трижди кипне и се свали от огъня; "синджирлия" - ако е само с огърлица от мехурчета; хеллия - с щипка от бледозеления прашец хел от Арабия; небет-шекерлия, ако сипеш в джезвето кафе, студена вода и вместо захар небет-шекер, който също е захар, но другояче кристализирала. Захарта - заедно със смляното кафе и студената вода, а не после да подслаждаш. Но когато го питаха какво да е кафето, Йовков казваше "Все едно".

След като Йовков умря, жена му продължи да идва, докато веднъж след кафето тя си тръгна и майка ми, баща ми и аз излязохме да я изпратим до спирката на тролейбуса и тя, както пресичаше "Цариградското шосе" (подлезът към сегашното външно министерство още го нямаше; тогава нямаше подлези в София), застана на осовата линия, за да изчака минаващите коли, и един голям шевролет (номерът му не беше с цифрите, които ние наричаме арабски, а с неразбираемите за мен знаци, използвани в някои ислямски страни) връхлетя и я уби.

Вече четях Ерих Мария Ремарк. В "Zeit zu leben und Zeit zu sterben" Гребер, героят на Ремарк, пада прострелян. Пред лицето му едно цвете и "цветето ставаше все по-голямо и по-голямо, докато запълни цялото небе".

Точно както умира при Чаталджа Люцкан - цветопродавецът в разказа "Последна радост" на Йовков.

Йовков описал смъртта на Люцкан 35 години преди Ремарк да опише смъртта на Гребер. Странно.

Йовков не бил учил за писател, нито за контрабандист, но когато Добруджа станала румънска, той минал нелегално границата, за да се върне в България. Приятели го уредили на служба във външно министерство. Не напреднал в кариерата. В Букурещ го унижавали и понижавали, докато го понижили до писар. Накрая го върнали в България. Станал библиотекар. После списвал "Народна армия" и пак военен кореспондент.

В над 70 страни са издадени неща на Йовков. Преведени са на много езици, сред които арабски, виетнамски, китайски, персийски, финландски, хинди, шведски и японски. Тези Йовкови неща са от "Старопланински легенди", "Вечери край Антимовския хан", "Ако можеха да говорят", "Чифликът край границата". Също "Последна радост" със смъртта на Люцкан, "Боряна" и "Албена", където женската красота, дори греховна, засенчва греха. Така, както езичниците я схващали.

В тези Йовкови неща е трагедия за селянина да го откъснат от неговите хайванчета и от неговата земя. Но той не е социален писател. Нито военен. Той е писател на човещината. Няма капчица омраза към врага на фронта, нито предразсъдък към друговерците - турците в Чифликмусубей или чифутите в Чифуткуюсу. А български политици и историци още се пъчат да доказват, че все другите са лошите и все ние сме жертвите.

На стъпалата под двете статуи на университета младежи издигнаха лозунг "Искаме да учим!" Те не са лицемери, както написах по-горе. Те се шегуват. Или пък в главите им е имало толкова мисъл, колкото има в главите на двете статуи. Ако някой ден се направи нещо добро за България, то ще бъде направено от тях или от младежи като тях, не от "елита", който, по всичко личи, ще продължи да трупа пари и имущество. И презрение от страна на малцината по-събудени българи, проумяващи, че продължава тяхното безчовечно ограбване.