"Изпитът се свърши благополучно преди няколко деня и учителЯТ Сълза Младенова, наведена над мъничката маса в тясната учителска стая, дописваше свидетелствата на децата."

Така би започвал изящният, виртуозен разказ на Елин Пелин, ако би бил този разказ написан по днешните ни езикови правила.

По подобен начин може да бъде редактиран и Вазов: относно учителЯ Рада Госпожина, и Талев - за учителЯ Дона Крайчева от "Илинден", както и за безбройните на практика героини от страниците на българската проза, представени неправилно като учителКИ. Днес е съвсем обичайно да видим на екрана симпатична, притеснена от камерите женица, отрупана с букети заради първия или последния учебен ден, а надписът под нея да я определя за... учител. Странно и твърде дръзко за един образ, който е формирал своята роля в българския национален живот, обдарен е с душевна топлина от поколения българи именно в своя така неудобен в наши дни и безмилостно изчегъртван отвсякъде женски (!) род. Учителка е знакова дума в българската просвета, а по този начин и в българската съдба. Тя никога не се е сливала с думата учител, бездруго и защото има някакво свое, заслужено "отделно" съдържание.

Темата е забележително незначителна за общественото внимание. Българите имаме вредното правило



всеки път да оставяме лудите да се налудуват



и чак после да мислим за оправия. И най-абсурдните хрумвания скоро биват легитимирани от всеобщо безразличие, нещо като епизодично коментираното напоследък мълчаливо съгласие.

В резултат милиони жени загубиха в официалния език привилегията си на нежен пол под равнодушния поглед на зрителя и читателя. Лекарки и акушерки, кондукторки и готвачки, цигуларки и художнички зазвучаха с груба и безсмислена мъжественост. До едно време се появяваха някакви злополучни граматици да обясняват защо се прави това, но едва ли някой въобще се заслуша. В днешна България всеки, който иска да бъде оставен да върши онова, което си е наумил, в края на краищата го постига.

Темата е забележително незначителна, в сравнение с болките и проблемите около нас. (И все пак, много болки и проблеми ще отпаднат, но това, което сторим с езика си - никога.) В тоя тежък живот човек трудно може да намери съчувствие за такъв разговор. И аз дори не бих я зачеквал, ако не бях смаян да чуя от екрана, че репортер от някаква телевизия родил момиченце. Три килограма. Съпругът на репортера също работел в телевизията. Кашата е пълна.

Съдбата на думите ме е занимавала често и активно през десетилетията. Обяснимо: писателствам през целия си живот. Но и винаги съм виждал



в това, което се случва с думите, ключ към онова, което се случва с нас



Замяната на една дума с друга сигнализира или обслужва някаква промяна в обществените нагласи. Размишлявал съм за подмяната на "човек" с "пешеходец", на "работник" с "производственик", на дете с "питомец" и т.н. Също и за статистическото стопяване на думи като "съвест", "чест", "достойнство", за отбягването на думи като "милост", "добрина", "пощада".

Тази откъслечна поредица наричах "моите филологии" ("Филология за всички", "Филология за несретници", "Филология без дата" и пр.) и може би именно тя, а не по-шумните ми публицистични "сериали" от онова време, ми е донесла най-много и най-ангажирана читателска поща. На това основание свидетелствам, че инстинктът за езикова принадлежност на просветения българин остава жив и силен и че ревността му към словото нерядко е по-силна от самия него. Познавам много хора, които осъзнават своя дълг към езика и страстно му служат... като го употребяват отговорно и смислено. Тези хора са и единствената опора на този език при наличието на толкова други кандидати да извършат с него каквото им дойде на ума.

Свободата на езика е част от свободата на самия човек. Тя не е по-малко важна от свободата на словото.



Езикът е сечиво на нацията да осъществява своята свобода,



своето предназначение и право да се развива. Да оставим езикът сам да утвърждава и да зачерква думи и правила - това е свободата, за която настоявам тук. Езикът създава думи като археоложка, директорка, колекционерка, кондукторка, репортерка(!), депутатка, дори маркшайдерка и хлебарка (която прави хляб) - а някой от високо ги отменя. Нямало такива думи и, най-вече, нямало ги в някои европейски езици. Професиите там просто нямали женски род. Та по тая причина да се отнеме и на българските. Кой да им каже на тези умни глави, че образуването на женски род е вековен рефлекс на нашия борбен и закален език - не на последно място и за да побългарява и приобщава чуждиците и да им придава български смисъл и звук?

И ето го резултатът: репортерите в България почнаха да раждат. Впрочем, роди и един изпълнителен директор - на Фонд "Земеделие", ако си спомняте.

В същото време езикът, който не знае, че това му е забранено, продължава да ги създава. Пример за това е нелепата, смешновата откъдето да я погледнеш дума "войничка", която се появи и се налага в краткото време от въвеждането на професионалната военна служба. Думата нашумя след появата в един вестник на ефектното заглавие "Войнички берат тревички". Езикът си я произвежда, ще я изпитва, ще я преценява и ако я намери годна - ще си я остави. Никого няма да пита. Иначе ще почнат да раждат и войниците - спор няма. В днешната казарма раждаемостта е твърде висока. Войската не се шегува.

Ако оставим езика си свободен, много неща в нашия живот и в живота на нашите потомци ще се случват по различен, по-добър начин. Уви, дори такъв велик език не може да ни налее мъдрост за това...