- Идат - шепне по телефона жена ми, - пак идат. Най-малко петдесет човека са. Отпред са тия от енергото, след тях са от лизинга и от мобилните оператори.

Винаги е така.

Идват и застават на опашка пред прага на къщата ми. Дойде ли този ден и веднага всички се нареждат пред нас, за да съберат борчовете си.

Да, ама ядец!

В деня, в който получим някакви заплати - първи излизаме от селото, още по тъмно. И докато онези, дето искат пари от нас, се натуткат, ние - десетина човека от нашето село, които все още нещо някъде работим за някакви пари - вече сме далече от домовете си, чак в гората. Имаме си землянка, заредени сме с продукти, наблизо има извор със студена вода - рай. Иначе селото ни е голямо, ама работа - йок.

А опашките пред нашите домове растат.

- Този път - шепнешком докладва по телефона жена ми, - сред чакащите е и аптекарят. Какво си взимал от него?

- Презервативи! - нехайно отговарям.

- Простак! - констатира жена ми. - За какво са ти? Нали през 1986-а в Созопол купи два, къде са?

Не отговарям. Около нас - птички пеят, гората шуми, кипи живот, ведро и радостно е.

- Друг има ли на опашката? - питам я моята.

- Все същите са си. Бакалинът от горната махала е тука, попът и той...

С попа играхме на карти и изгубих, а му дължа пари още от кръщенето на децата.

- Друг?

- Има един от сервиза, ама нали нашата кола отдавна не върви?

Истината е, че тя никога не е вървяла. Затрупали сме я с клони и шума и на всички разправяме, че отдавна са я откарали на бунището. Иначе чакаме да се вдигне цената на скрапа и сами ще я забутаме до там...

- Други?

- Един твой братовчед виждам на опашката, месарят е там, касиерката от кабелната телевизия, онази от магазина за обувки, двама от банката са тука...

Беше време, когато като бунаци си плащахме дълговете на всичките - взимаме заплата и веднага се разплащаме. После броим мухите по тавана и стените.

Спряхме да плащаме дълговете си към всички, организирахме се и хванахме гората. Само така вече ни оставаха пари да се храним всеки ден, да даваме по някоя стотинка на децата ни, а и за някоя чаша менте оставаше.

Но от опашката от искатели, не можахме да се отървем. Идват, сядат пред нас и чакат да излезем и да си покрием борчовете. Чакат, ама йок!

Чувам, че в съседното село някои вече са заделили пари - оръжие щели да купуват. То, ако имаш оръжие - какви дългове ще ти искат, какви въпроси ще те питат... Други си взимали заплатите, дегизирали се, после и те заставали на опашката пред домовете си - да слушат и да гледат сеир.

Ние чак толкова нахални не сме.

Ясно е, че сметките си се трупат и нас ни чакат, ама толкова са чакали, защо да бързаме.

Шапка сваляме само на нашите съселяни - нито един предател още не се е появил. Ама няма и да се появи. Щото всички около нас се въртят - я фас ще искат да допушат, я по някоя бира ще ги почерпим. Пък вечер като седнем на бутилка истинско менте, ние все им разказваме какво е да работиш, да срещаш други хора, пари да ти дават. А те седят и ни слушат с отворена уста...

Късно следобед жена ми пак ми звъни.

- Дошъл е един тука и твърди, че е министърът на финансите!

- Не го познавам! - казвам й истината този път.

- Вика, че кризата е свършила и че вече можете да се приберете по домовете си. От утре всичко ще е наред!

- Речи му - нареждам й, - всичките тези глупости да ги каже на опашката пред дома ни. На тях да им обясни, че няма криза, че всичко е наред и от утре ще живеят честити и щастливи. Че всички, които работят ще вземат истински заплати и ще могат да си плащат сметките. И после му кажи да се маха от дома ми. Да не вземеш да го почерпиш нещо, че те убивам!

Късно вечерта се прибираме по домовете си - зер не сме само ние длъжници, онези, събирачите, имат да клечат пред други домове - и други все още получават заплати на този етап - преходен, демократичен и щастлив.

Пък и семейството чака нещо да донесем...

Дааа...