Телефонира ми Таня Тамахкярова. Подготвяла диск за режисьора Леон Даниел. Ще мога ли и аз да кажа нещо.

- Откъде накъде аз? - учудих се. - Да кажат актьорите.

После се сетих, че повечето тогавашни актьори измряха, понеже актьорският труд е по-тежък, отколкото ние, публиката в салона, си мислим. Казах:

- Аз харесвах Леон Даниел, ръкоплясках му на представленията... И толкова.

- И нищо друго освен това?

- Нищо. А... да... сетих се. Той ми отпра ръкава на ризата..

Тогава Леон още не беше режисьор. Беше четири години по-голям от мен, но бяхме млади и четири години бяха голяма разлика. Театралната академия беше на булевард "Левски", малко преди британското посолство, като вървиш по левия тротоар нагоре към НДК. На десния тротоар, срещу паметника на патриарх Евтимий още не бяха построили сградата с филмотечното кино; там имаше чинари и под тяхната сянка бяха масите на семейна бирария "Хладна почивка". Зад паметника на патриарх Евтимий беше нотариатът, в сградата на бившата немска легация, на чиято фасада още личи, че за да вкарат касата за секретните документи на Бекерле, разбили фасадата и пак я зазидали, понеже касата не можела да мине през стълбището на легацията.

Кухнята и вътрешното помещение на бирарията бяха на първия етаж; на втория етаж имаше стаи за наематели, които гледаха към задния двор с вишните и някогашният наемател Димчо Дебелянов там написал стихотворението "Помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни..."

Когото този спомен не интересува, моля да не чете по-нататък. Ето продължението на моето писмо:

Григор Вачков разказваше как той, момче от село Трънчовица, търсел академията да кандидатства за актьор и попитал и момчетата на входа това ли академията, а те му казали: "На тази улица е, само че не е на този номер, а ще пресечеш улицата, дето върви трамваят ("Граф Игнатиев") и ще продължиш до номер еди-кой си. Вървял Григор вървял и на номер еди-кой си разбрал, че са го пратили в зоологическата градина (нямаше още паметник на съветската армия; там беше зоологическата).

В театралната академия на булевард "Левски" не се правеха репетиции; там играеха етюди и откъси от пиеси. Ние, за да не закъснеем, седяхме под един чинар в "Хладна почивка" и чакахме да стане уречения час. Сервитьорът ехидно ни попита: "Пак ли една лимонада и четири чаши?" Смълчахме се: Асен, Леон и аз. Четвъртият на масата, Георги Георгиев-Гец от село Разпоповци каза "да". Геца беше толкова снажен, че не можеше да му се противоречи.

Асен Траянов, който после стана режисьор в телевизията, още тогава му се искаше да режисира и да ме подготви за приемен изпит в академията. Леон Даниел - не; той ме гледаше като доброжелателен присмехулник. А пък моят пръв приятел Галин Малакчиев, който после стана скулптор, казваше: "Сега Джимо играе на сцената храст, но, когато израсне като артист, ще играе дърво."

Аз бях с Асен, Леон и Геца, понеже майка ми беше гардеробиерка. Тя скицираше костюми. Да речем за мадам Бътерфлай, да речем за Рада Госпожина. Даваше скиците в шивашкото ателие; там ушиваха костюмите. Тя ме беше уредила да изкарвам някой лев от масовки в театъра и миманса на операта, които тогава бяха заедно в Народния театър и имаха общ гардероб; сградата на операта на "Раковски" и "Врабча" още я нямаше.

Като си изпихме лимонадата под чинара на "Хладна почивка", ние четиримата влязохме в Театралната академия. Сценката беше от "Под игото": ние в антерии и потури унило крачим след разгрома на въстанието. Режисьорът Боян Дановски каза:

- Гледайте какво ще направя!

Той бръкна в джоба си, извади кутия цигари, взе една и каза:

- Виждате ли я тази цигара? Аз сега ще я поставя на пода по такъв начин, че тя ще остане права.

Сега цигарите са с филтър и това всеки може да го направи, но тогавашните цигари бяха без филтър.

Всички се втурнаха да гледат. Втурнах се и аз, но Леон Даниел ме задържа за ръкава на ризата и ръкавът се отпори.

Боян Дановски приклекна, уж ще постави цигарата на пода, но не я постави; бръкна в другия си джоб за кибрит, и след като помълча, каза:

- Говоря ви, обяснявам ви, а вие... Всякаква глупост ви е по-интересна.

След години Леон Даниел стана режисьорът, на когото ръкопляскахме в Бургас. Той беше свежият полъх в троицата театър, кино, телевизия. Това беше така, защото нашето кино тогава прохождаше, а телевизия още не бяхме виждали и когато режисьорите разказваха, че Лорънс Оливие работел в телевизията за слава, в киното за пари, а в театъра за удоволствие, ние се зверехме като Григор Вачков пред зоологическата.



PS

В края на писмата си аз пиша "Jusautor DI copyright". Сиреч издателствата да не издават писмата ми в сборници, медиите да не ги препечатват. Миналата сряда ме препечатаха в информационна агенция "Блиц". Моля ги да престанат.