Отминалите коледни и новогодишни суети са удобен повод не само за масирани отрезвителни мероприятия, не само за междинни житейски равносметки, но и за сериозни евристични размисли върху сериозните проблеми на световната евдемонистка епикурейщина.

Беше по време на специализацията ми в Копенхаген, когато за пръв и последен път Държавна сигурност ме изпусна зад "Желязната завеса", през вече полузабравената 1978 година, точно един век след въвеждането на задължително средно образование по студените датски земи.

Някъде след полунощ се прибирах към квартирата си по стъпките на трима диагонално придвижващи се местни младежи, вероятно напили се с по бира и половина на калпак. Те толкова издържат, апропо. Да им се чуди човек на петия жизнен стандарт сред развитите държави.

Прекосиха Стрьогет - за вас лъжа, за мен истина! - без да треснат нито една витрина, без да обърнат нито едно кошче за боклук, без да счупят нито една пейка, без да скъсат шнура на нито един уличен телефон. И хартийка не хвърлиха на плочките. И даже не се изпикаха на теферич хората.

Този спомен крепеше високия ми патриотичен дух и пораждаше силна национална гордост в гръдта. А дойде време медиите да сринат респективния дух и съответната гордост, като ме информираха: датският народ бил най-щастливият народ на света, българският народ бил най-нещастният народ на света. Ония значи доволни от живота, доволни, та се късат! Нашите пък значи недоволни от живота, недоволни, та пак се късат!

Не е вярно! Не може да е вярно! Световната стъкмистика пак ни лъже.

От какво пък конкретно ще да са толкова щастливи тия нещастници датчанчетата, като, дори и поркани, не смеят да направят някоя мръсотия. Тя, мръсотията, особено когато я ориентираш към някой близък роднина будала или заблуден приятел балама, е истинският фундамент на всяко пълноценно удоволствие. Без нея животът изглежда безсмислен, празен, гаден.

Нашите пък, от друга страна, от какво конкретно, дето се вика, ще да са толкова нещастни, след като и пияни, и трезвени, и будни, и спящи, и всякакви, и никакви оползотворяват междуличностните си контакти с околните в подливане на вода, удари под кръста, подхлъзване на динена кора, дребнички гнусотии и прочие средства за социална реализация.

Наскоро проф. Лилия Крумова потърси националната ни самобитност в уникалното съотношение между благопожеланията и лютите клетви в родния език: 883 спрямо 2529. Правилно! Клетвите, вярно, ми се виждат малко малко, ама пък усъвършенстването е процес - що е време, пред нас е!

Само аз, като си помисля, колко щастливи мигове съм доставил на ония класически българи, които за последните няколко години сплескаха пощенската ми кутия, отпраха катинара в мазето, изпочупиха крановете в селската ми къщичка, а на старата ми кола срязаха с клещи антената, разбиха я и изтръгнаха стартера от таблото, откършиха емблемата и смачкаха в калта тасовете. Да ги бяха откраднали, разбирам, едно черпене имаха от мен! Но кефът не е в открадването, кефът е във високото кръвно на "жертвата".

Във философията се занимаваме с негативна диалектика. Това, разбира се, не е диалектика. Обаче си е негативно отвсякъде.

За да го позитивираме категорично и да бием датчаните по всеобщо щастие, се нуждаем от животоподдържаща доза алтруизъм - да споделяме радостта на онези, които си въобразяват, че са ни лишили от радост.

Мръсниците да се радват, че са ни направили мръсотия. Ние да се радваме, че сме доставили радост на мръсниците. Така ще постигнем върха на всеобщата радост, тоест, както би се изразил бащата на хидроинженерната трансценденталност, всеобщността и заедността - на радостовостта!