Недодяланата българска статистика не страда от липса на любопитство. Разпитва за подробности от живота, които автоматично се превръщат в тайна, щом някой се заинтересува от тях. Така и броенето на телевизорите, включено в пресмятането на населението, по своята достоверност няма да надминава едно преброяване на диви зайци. Опитвам се да си спомня имаше ли го при Тодор Живков. По-скоро не. Защо да го правят, щом числото на продадените апарати даваше точния им брой в държавата? Имаше го готово в търговските отчети. Така в статистиката тези данни със сигурност фигурираха - срещал съм ги и още как!

Виждал съм във вестник убийствена съпоставка между минало и настояще: преди Девети септември - нула телевизори, след Девети - посочва се колко са телевизорите сред населението. Това е малко след времето на стенвестниците и на трогателните агиттабла



с двете безсмъртни рубрики "Някога" и "Сега"



Под първата най-често залепваха мизерни снимки от миналото (напр. орач с мършави волове, някакъв коптор или бедна работилничка), а под втората се поместваха трактори, язовирни стени или тъкачки многостаночнички по време на работа.

Всичко това се изрязваше от вестници и списания и беше просто за изпълнение - не изискваше коментар и така се избягваха правописните грешки. Защото правописът беше ахилесовата пета на тогавашната нагледна агитация. Гафовете си бяха направо задължителни в многочислените "лозунги" по стените на тогавашния живот: в училище, в учрежденията и чакалните, в кината и магазините, в млекарниците и поликлиниките. Заедно с портретите на държавните и партийните първенци тези текстове, много от които и днес веселят любителите на каламбури и събирачите на кич, определяха стандарта на духовното въздействие върху гражданите.

Различните предприятия поддържаха щатни "художници", чието художество се състоеше в красиво изписване на идейно издържани изречения. Те дори не го правеха с четка, а със специално издялкани тресчици. Така, когато се трудеха над умопомрачителните сентенции на вождовете или над някое от странните заклинания за разгаряне на социалистическото съревнование и на борбата за мир, тези мъже (винаги бяха мъже) се вцепеняваха от усърдие и може би са изпитвали нещо като рисувачите на йероглифи при сливането им с божествения смисъл на словото. Те до такава степен се бяха утвърдили в общественото съзнание като хора на изкуството, че моят учител по химия Ганчо Ганев обичаше да казва: "Най-неграмотните хора на този свят са художниците. Няма лозунг без правописна грешка."

Е, неведнъж и впоследствие действителните майстори във всички етажи на живота бяха подменяни с писачи, съставители или просто тълкователи на някакви глуповати лозунги.

Независимо че технологията на въздействието се развива с фантастични темпове,



грубата директна атака на съзнанието остава на мода



Нещо повече - тя се разширява, впива се отново и в слоеве, които трябваше да са я надраснали. За да се окаже, че шансовете й и в тези среди съвсем не са изгубени. Затова и инстинктът на всяка пропаганда винаги я подкарва към рубриките "Някога" и "Сега", където и демагогията се чувства по-уютно.

В "някога"-то отначало наистина дълго не е имало телевизори, после са били черно-бели, а по-късно, цветните - само с две програми. Автомобилите са били само стар модел, пералните са работели без калгон и на хиляда български жени не се е падал дори кубик силикон. Имало е всичко един мол (ЦУМ), две половинки от магистрали и, представете си, нито един футболист от чужбина. Докато "сега"-то предлага изобилие от екстри на пазарния век, най-много джипове на глава от населението в Европа и водопад от обещания за бъдещето.

Странното е, че докато днешните управници емоционално роптаят, загдето гражданинът носталгично съпоставя хала си с миналото, те самите живеят и се самозареждат именно от това сравнение. И нищо чудно да си вярват, че този трик те са го измислили. Но всъщност просто пиратстват модела на своите предшественици до не знам кое си коляно. Знаменитото "нула телевизори" вече е с изчегъртани копирайти - както се заличават и пренабиват номера на краден автомобил.

Ако се вгледаме в агитационния им похват, ще различим наследството от средата на миналия век. "Някога" и "Сега" - това е само изпитаната му рамка. Портретите на вождовете наистина не са по стените, но физиономиите им си висят по екраните, все тъй заети да фиксират и облъчват народните маси. Няма ги и рисувачите на лозунги: днешната политическа логорея трудно би се отляла в някакви понятни, мобилизиращи кратки форми. Но по сума признаци тя се доближава до някогашните ръководни заклинания, които трябваше да държат народа в стрес и жертвоготовност.





Едно монотонно безглаголие,



в което като маркери се мяркат похабени съчетания: "партньорско доверие", "политическа воля", "устрем за реформи". Май все същите лозунги, само че предлагани в полуготов вид. Така екранът е докаран до стенвестник на новото време. Но стенвестник - вече и вкъщи.

"Някога" и "Сега" се оказаха рубрики безсмъртни и агресивни. Воюват, но и странно се преливат. Онова, което днес е за похвала, утре ще е за подигравка и упрек. И ако авторите не отиват твърде назад в сравненията, то е, защото може да стигнат до онова "нула телевизори". Което, предполагам, ги ужасява дори само като възможност.

Защото нула телевизори ще е равно на нула власт и нула положение.

При нула телевизори и те ще са нула.