|
| *** |
Той трябваше да повтори тези думи поне още десетина пъти, преди да се усетя, че тази нелепост се отнасяше за мен.
Беше си най-обикновен апаш - бедно облечен, неумит, с трескав поглед. Говореше тихо, почти шепнешком.
- На мен ли говориш? - попитах го с искрена изненада.
- На теб! Парите или живота!
Искрено се разсмях.
- До там ли се докара? Мен да обираш! Я пак ме погледни!
Той извъртя безумните си очи.
- Няма какво да те гледам! С нищо не си по-специален от всички други пъзльовци! Имам пистолет!
Запалих си цигара.
- Знам, че не съм по-специален, ама защо мислиш, че нещо можеш да вземеш от мен? Аз нямам нищо. На мен и в магазините, дето всичко е по един лев, ми е скъпо и не влизам, бе. Върви там, при другите - дето не могат да си сметнат мангизите и то само защото не могат да броят до толкова.
Апашът прошепна:
- Вече бяхме при тях. Каквото можахме - свихме! Свихме го и после го шитнахме двойно и тройно.
- Браво - прошепнах му аз. - Остават и хората дето са по-средна ръка, ама те могат да броят! Вестниците пишат, че те са най-много и държавата се крепи на тях.
- Всички сме претарашили! Това къщи, коли, имоти - всичко сме изорали с момчетата! Цели квартали, какво говоря - цели градове сме омели през тези години. За селата да не говорим.
- И какво - попитах го, - дойде ред на обикновения като мен човек, така ли?
- Дойде! Почти нищо не остана за крадене. Тези дето напоследък ги обираме хич не си и правят труда да си купуват отново нещата, че пак да ги оберем. А какво беше преди години? Ти му свиеш имущество за десетина-двайсет хиляди, той после си купи същите неща, ама три пъти по-скъпи. Да ти е кеф пак да отидеш на адреса и пак да го отарашиш! Всичко си стоеше по къщите им ново-новеничко и викаше - ела ме гепи!
- Че има ли такива хора!
Апашът продължи да шепне:
- Идея нямаш колко много са! Да ти е кеф един човек да го обираш в серия - по пет пъти годишно. И все по-скъпи неща си купуваха след всеки обир. От чужбина си ги изписваха! Ние това и чакахме. Златно време беше тогава.
Огледах се и аз шепнешком го запитах:
- А сега как е?
- Зле. Мъртва работа. Когото и да обереш - повече нищо не си купува. Разбираемо е - нямат банкноти хората, закъсвация. Скоро ще сме безработни и ние.
Запалих си нова цигара и се съгласих с него:
- Това вече е лошо. Но така като чета вестниците полицията бая ви е нагазила - вие така или иначе ще останете без работа скоро.
Апашът се закиска приглушено.
- Ти си луд, бе! Не виждаш ли, че полицията и службите са се хванали със съвсем други работи - кой кого подслушва, кой кого дебне, правят си сечено един на друг, все са по телевизора и по вестниците. Тяхната грижа е друга - мерят си кой има по-голям кобур, кой може повече номера да свие на другите, един друг се топят и предават. И хич не им е до нас! Сега е моментът да крадеш и да пееш. Ама няма какво, нищо не остана за крадене.
- Искаш да кажеш - запитах го аз, - че не те притесняват от полицията. Или от специалните служби!
- Ама хич. Те до нас не стигат! А пък от специалните - йок! Те са царе на специалните номера, а ние сме дребни риби, цаца сме ние за тях. Какво говориш бе, те не могат помежду си да се разследват и да хванат кой ги предава, нас ще тръгнат да гонят! Тяхната край няма. Ако при нас имаше толкова предателства, колкото в полицията, отдавна да сме изгнили в панделата. Забрави! Изобщо не ми дреме за полицията. И на тях не им дреме за нас, така да знаеш и да не разчиташ много на тях! Ти да си чул полицията да е помогнала на някой?
Замислих се, ама не му отговорих. Запалих си нова цигара и тихо го попитах:
- Защо шепнеш тогава?
- Щото съм настинал. Давай да вършим работата - парите или живота? Колкото имаш, толкова даваш - ние не сме изедници. Имам пистолет и е насочен право в тебе!
Помислих малко и категорично, твърдо и високо му заявих:
- Вземи живота. Парите ми трябват!