За семейството и близките на големия български поет Николай Лилиев (1885-1960 г.) се знае твърде малко. В речници, енциклопедии и литературни истории пише, че той остава от малък сирак и с това се изчерпва неговата лична биография. Един от най-ярките представители на символизма у нас, наречен "брилянтен лирик", има интересна родова история и житие. Професор д-р на филологическите науки Елка Константинова, която е негова племенница, разказва за фамилията на своя вуйчо. "Баба Кера и свещеник Николай Михайлов, родом от Стара Загора, са родители на Николай Михайлов (по-късно Лилиев) и на Божана Михайлова. Семейството на свещеника било на почит сред старозагорското общество. За съжаление свещеник Николай и Керана умират твърде млади - на около 30 години." Така те оставят кръгли сираци двете си деца - Николай и Божана. Елка Константинова си спомня, че за сирачетата се грижат двете стари сестри на поп Николай - леля Руска и леля Мина.

Животът на децата може би щял да протече само между двете жени, ако съдбата не била решила друго. Когато Божана става на 16 години, получава предложение за женитба от един изключителен човек - Минчо Чакъров. Минчо бил учител по френски език и един от най-богатите хора в Търново Сеймен (днес град Марица). Специализира френски език и литература в Гренобъл и става инспектор в Стара Загора и широк социалист.

Той презирал собствеността



и раздал почти всичките си имоти на бедни и нещастни свои съграждани. Голямата си къща подарил на комуниста Георги Петров, който по-късно става главен обвинител в Народния съд. Като инспектор спасил от уволняване и комуниста Минчо Нейчев. След 9 септември 1944 г. Нейчев и Георги Караславов работят заедно в Държавния съвет на НРБ. Георги Петров и Минчо Нейчев не забравят доброто, което им е направил Минчо Чакъров, и след време се отблагодаряват по особен начин на своя приятел. Когато литературният критик и историк Георги Константинов, бащата на Елка Константинова, изчезва безследно в първите дни след 9 септември, Минчо взема внучката си и отива да търси помощ от предишните си приятели. Чакъров моли Георги Петров и Минчо Нейчев да освободят зет му. Така Георги Константинов е пуснат на свобода, но Елка дълги десетилетия не може да проумее каква е "вината на баща й".

Истината за него тя разбира от един писател, бивш служител на ДС. Оказва се, че като заместник-председател на Съюза на българските писатели заедно със Стилиян Чилингиров Константинов трябва да посети Полша и да изрази своето възмущение за Катин, където през 1940 г. е разстреляно цялото полско офицерство. От нашите интелектуалци се е искало да кажат, че престъпленията са на Сталин, а не на Хитлер. (Това СССР признава едва през 1990 г. - бел. ред.) Потресен от всичко, което вижда през мрачната 1943 г., Георги се връща в България болен. Пред близките си споделя само, че такова нещастие не се побира в главата му. Не след дълго Константинов изчезва, а Елка носи дълго време



прозвището "дъщеря на фашист"



"Благодарение на дядо ми Минчо Чакъров, който беше трезв и разумен човек, нещата бавно се оправяха, но имаха тежки последици за цялото ни семейство", казва проф. Константинова.

Деликатният Чакъров живял дълго време с Божана, без да я докосне, тъй като чакал тя да порасне и да се влюби сама в него. След години той признавал пред близките си, че в началото осиновил не само жена си, но и нейното братче Николай. Двете умни и красиви сирачета харесали на Минчо и той решил завинаги да се грижи за тях. Купува в София в квартал "Лозенец" къща на ул. "Мерхамлъ" 11 (днес ул. "Николай Лилиев"). Тук Минчо осигурява по една стая за всеки член от своето семейство. Раждат му се три деца - Василка, Мила и Георги. По-късно децата му имат свои деца и се налага трите нови семейства да живеят в три стаи. Николай Михайлов, известен вече като Лилиев, запазва малка самостоятелна стая в първия етаж на къщата. До края на живота си Минчо Чакъров го обича като свой брат. Лилиев умира обаче през 1960 г., преди зет си. Тогава никой не посмява да каже на Чакъров за смъртта му. Близките измислят лъжата, че той е заминал в дълга командировка, като драматург на Белградския театър.

Елка Константинова смята, че е добре всички роднини да живеят под един покрив, за да си помагат във всичко. Малката Елка харесвала най-много летните месеци, когато оставала в къщата сама със своя вуйчо Николай Лилиев. За разлика от другите той никога не взел отпуск от Народния театър. Работил в него като драматург без прекъсване от 1932 до 1960 г. Елка винаги готвела на Николай постни яденета, тъй като от 40-ата си година той станал вегетарианец. От своя страна, поетът се отблагодарявал на момичето, като го запознавал с най-новите си преводи. "Едно лято вуйчо ми чете своя превод на "Ромео и Жулиета". Казваше, че трябва да измисли две песнички за Меркуцио и ги направи толкова звучни, че дълго време си ги тананиках. На въпроса на племенницата си защо нарича в един стих своята любима "Никоя и ничия", Лилиев поклащал глава и казвал, че не е хубаво, дето се интересува от интимния живот на другите. "Ама вуйчо, казвали са ми, че като си бил на специализация във Франция, си имал голяма любов. Тази жена ли наричаш "Никоя и ничия?" "Не, отговарял Лилиев. Това стихотворение написах, преди да срещна жената, на която оставам верен." "Баба ми Божанка знаеше много за



френската любов на брат си



Тя дори пазеше техни писма. После изглежда ги е унищожила, като прекалено лични", предполага Елка Константинова.

Когато Елка и вуйчо й Николай се разхождали по софийските улици, момичето било удивено от един факт. Лилиев винаги носел в единия си джоб шоколадчета, в другия цигари, а в специална торбичка - и добре подострени моливчета. Тях той непрекъснато подарявал на своите близки и познати. И докато пред приятелите си Лилиев минавал за щедър човек, романтик, то пред близките си казвал: "Трябва да сте готови да живеете и с малкото, защото идват тежки времена. Но каквото и да е времето и каквото й да ви се случи, не бива да забравяте, че "Другият е по-важен от теб".



Човек се нуждае винаги от нежна дума,



от внимание и трябва да сте готови да му ги дадете." Лилиев е завършил Свищовската търговска гимназия, а след това и литература в Лозана. Под негово влияние тримата му племенници Веса, Мила и Георги завършват филология. Мила дори става актриса и специализира в театъра на Рейнхард. Нейният син, проф. Боян Данаилов, днес е преподавател по цигулка в Софийската консерватория. Двете дъщери на Веса и Георги Константинов - Елка и Божанка, завършват българска филология. Божанка Константинова е доцент по детска литература в СУ "Св. Климент Охридски", а Елка е от 1952 г. в Литературния институт. Работила е като гост-лектор в Полша, била е там и пълномощен министър от 1991 до 1994. В момента преподава в НАТФИЗ на кукловоди лекциите "Древни митове, приказки на народите и западна детска литература". В апартамента й на бул. "Васил Левски" живеят подобно в миналото, на ул. "Мерхамлъ", три поколения - тя с двете си снахи, с внуци и с един двумесечен правнук. "Господ, изглежда, ме обича - казва проф. Константинова, - защото е голямо щастие да си под един покрив с най-близките си. И най-важното: всички се обичаме. Синът ми Васил е завършил театрална академия. Неговият син Георги следва кинорежисура, а дъщеря му Елка е една невероятно талантлива художничка. Така децата ми продължават традицията в нашия род- да са свързани с изкуството", казва професорката.

Тя не мисли, че когато е била министър на културата е направила всичко, което е било по силите й. Уверена е обаче, че има още много книги, които трябва да напише. "Иначе ще продължа да сънувам вуйчо Николай и татко. Те искат да ми напомнят, че ме чака още много работа", споделя Елка Константинова.