"127 часа" е поредният успешен филм по истински случай. В основата му е автобиографията на Арън Ралстън "Between a Rock and a Hard Place", а режисьорът - Дани Бойл, обезсмъртен с "Трейнспотинг", но събрал "Оскари" за "Беднякът милионер".

Филмът е много добър и е - може да се опише съвсем банално - за силата на човешкия дух. При един от самотните си излети в Юта катерачът Ралстън е притиснат от 830-килограмова скала. Има сандвич и малко вода, няма телефон, няма и помощ отникъде. Предстои му да прекара почти цяла кошмарна седмица в плен на каньона. Накрая сам ампутира ръката си с помощта на тъпо джобно ножче от "Магазин за 1 лев" и успява да намери спасение.

"127 часа" обаче изобщо не е банален. На първо място той заслужава възхищение заради умението на Бойл да фокусира интереса на зрителя в над 60 минути кадри, в които героят е само един и той е практически неподвижен. Сцената все пак е раздвижена драматургично от спомените и халюцинациите на Ралстън, както и от любителската камера, с която той документира премеждието си.

Героят на Бойл е завършен егоист, той отива в планината сам, без да се обади, с пренебрежение прекарва няколко часа с две секси стопаджийки (Кейт Мара и Амбър Тамблин, сред малкото други актьори в кадър), след което сам се набутва в беда. Схемата е типично библейска: възгордяване-изпитание-изкупление.

Джеймс Франко изнася на гърба си не само скалния къс, а и целия филм. Това е другото тазгодишно изпълнение - след Натали Портман в "Черният лебед", което буквално изпълва екрана и заплашва да излезе извън. Лицето му в един кадър изразява повече, отколкото някои други актьори в цялата си кариера.

За кратко в началото на "127 часа" виждаме и типичния Дани Бойл - неговото жизнено, свръхенергично, модерно "снимане на екстази". За разлика от истинската, филмовата история на Ралстън има двама герои. И двамата са си свършили работата за отличен.