Резюме:

Спортът е индустрия. И ритуализирана война. Войната също е индустрия, а индустрията също е война.

Банкерите се увлякоха да правят от парите пари. Вместо "пари стока пари прим", както е по Маркс. Наруши се равновесието между техния естествен страх и тяхната естествена алчност. Поради това финансовият балон гръмна и започна световна криза.

Само науките и изкуствата могат да правят от нищо нещо. Също спортът. Но за спорта не съм сигурен.

Край на резюмето. Казах, каквото имах да кажа. Може да не четете по-нататък. Останалото са лични мнения и преживелици.



Милиони скиори ще си купят ски като тези, с които кара световният ски шампион. Милиони тенисисти ще си купят тенис ракети като ракетата, с която играе победителят в "Уимбълдън" .

Затова се произвеждат три неща: (1) спортни звезди; (2) публика от глупаци; 3) всевъзможни спортни артикули, облекла, обувки, маратонки и други работи с престижни емблеми.

България имаше значителни успехи в първото. Сега във второто. Никога в трите едновременно.

Да не ви натрапвам моето мнение, че е по-добре да риташ с приятели на някоя полянка, вместо да отидеш да крещиш на стадиона. Или да се възхищаваш как двама тенисисти малтретират една тенисна топка. И какво значение има колко килограмова щанга можеш да вдигнеш? Един телфер, дори един прост крик ще вдигне повече от теб.

Световният шампион Жаботински беше във Варна и когато рибарите изтегляха една лодка на пясъка, той ги спря. Нагази във водата, опря длани на носа на лодката, челото върху дланите и сам избута лодката и му ръкопляскаха. Съжалих го. Всяка мечка би изглеждала като балерина пред Жаботински.

Иван Абаджиев караше нашите тежкоатлети да тренират три пъти дневно. На едно първенство българският младежки отбор взе десет от десетте златни медала. Непростимо нахалство. Джуджето България да бие гигантите. Направиха допинг скандал срещу българите, за да не излезе България четвърта по медали на олимпиадата в Сеул.

Най-смешното бе в Анталия. Турският треньор, турските тежкоатлети - все български турци. Иван Славков се разсмял и заплашил: Сега ще се обадя на световната федерация и ще кажа, че това не е международно състезание, а между два български отбора.

Иван Славков беше ватерполист. Помня го от Циганския плаж на края на "Пиротска". Там аз бях спасител и понеже нямахме очила за плуване, а пък водата мътна като боза и всички пикаят в басейна, остана ми конюнктивит на очите за цял живот. Там един скочи в басейна и не излезе. Гмурнах се, намерих го лазешком и пипнешком по дъното, извадих го. Той пиян като обущар. И наистина бил обущар. Като го извадих, наметнах си хавлията с величествен жест, обух си налъмите (още нямаше джапанки) и направих тур дьо триомф покрай басейна за овации. Нямаше овации. През това време обущарят пак скочи в басейна и пак не излезе. Прииска ми се да го оставя да се удави. Ама не може. Ще ме уволнят, а като не представя бележка, че работя, ще трябва да ходя на лятна младежка бригада. Пак го извадих. Той не диша. Бяха ни инструктирали да правим изкуствено дишане уста в уста, ама гнус ме беше да го целувам в устата. Натиснах го с колене в диафрагмата, той повърна вода и както си лежеше на цимента, окопити се и ми прасна един юмрук в слепоочието. Не боксьорски, а обратно - като си гледаш ръката с тази страна на юмрука, дето са ти артериите. Свитки видях посред бял ден. Той каза: "Ти ли, бе! Аз тебе ще те удавя, бе!"

Той не можеше да ме удави, но едно момиче насмалко да ме удави. Момичето викаше "Помощ", но не можеше да потъне, понеже беше много дебело и плаваше като шамандура. Момичето искаше аз да го спася и то да ми подари златно кръстче с верижка за шията. Аз бях изкарал курс как да се приближиш откъм гърба на давещия/давещата се, така че той/тя да не те сграбчи и да не те имобилизира. Но момичето се извърна и ме сграбчи и ме натисна надолу и аз почнах да гълтам вода. Аз, дето се фуках, че ми викат Джони Вайсмюлер, да се удавя на Циганския плаж... Резил..

Треньорите ми по плуване бяха Вантата, Кипрата и Коста Гец. Кофти плувци бяхме - 1500 метра за 25 минути, пък сегашните хлапаци ги плуват за 15 минути и като ходя да плувам, те ме задминават като торпили. Е, нормално е, стар съм вече. Но и на тяхната възраст като бях, не можех да плувам като тях.

Ватерполото го презирах, понеже съдията не вижда как ватерполистите се ритат и се щипят под водата. Пък то във ватерполото било по-весело, ама аз не знаех.

Външният министър Иван Башев беше плувец и го виждах в 25-метровия басейн в Спортната палата в София. Вървеше си пеша от Орлов мост до палатата. Дъщеря му Миряна ми каза, че и тя ходела с него, но нея не я помня; тя ще да е била малка пикла тогава. Веднъж говорих с Башев под душовете.

- Къде ми е сапунът?

- Ей го, паднал е долу.

По-дълъг разговор не съм имал с Башев. После разбрах, че Башев бил в Египет; на връщане спрял в Атина и водил разговори. Инкогнито, понеже тогава управляваше хунтата на гръцките полковници и с тях никой не говореше. Но барем едно хубаво нещо свърши диктатурата на полковниците - национализира имотите на гръцкия крал и сега гърците си нямат разправии за кралските имоти.

В Атина Башев се съгласил нашите ватерполисти да отидат в Гърция и да играят с гръцките. Това било пробив за гърците, на които бяха обърнали гръб и соцстраните, и капиталистическите. После все си гостували българските и гръцките ватерполисти. Без да правят мач, обявявали резултат 2:2 и после пиене, жени, неспирен купон. Нашите при тях, техните у нас.

Напоследък един атлет от Джамайка така тича стоте метра, че немея от възмущение. Има си световни сили в леката атлетка, пък той, вместо да си натиска парцалите в Джамайка, най-нахално ги надбягва всичките.

Аз като влизах в кръчмата в Созопол, от всички маси викаха "Джамайка" и аз обяснявах, че съм Джимо, а не Джамайка. Те не знам къде по света бяха ходили с корабите, но за тях джамайка беше водна чаша със сто грама ром плюс кока-кола. То беше, преди Созопол да го направят на нищо архитектът, който се казва Богдан Томалевски, и музикантът, който се казва Квартет Димов. Така ми го представи писателят Борис Априлов - Ахото, когато ни запозна.

Ахото много старателно миеше палубата на катамарана, който Коко, мореправателят Николай Джамбазов, сам си беше направил. Аз бях "Джамайка спасителят на кепето". Щото Созопол значело Заливът на спасението, пък аз, както правех поворот с едно прогнило "пиратче", гикът ме перна по главата и кепето ми отхвърча в морето и заплава по вълничките, понесено от вятъра, и аз направих втори поворот, за да мина покрай кепето, да се пресегна над борда, да си спася кепето и местните момчета стояха на кея и се превиваха от смях, но аз още си го нося това кепе и не си купувам друга шапка. Добри момчета бяха и някои от тях станаха добри във водните спортове.

Това беше в годините, когато коментаторите по света си бяха плюли в устата да говорят за западногерманското и за японското икономическо чудо. Наричаха Западна Германия и Япония икономически гиганти и политически джуджета. Те произвеждаха. Те не работеха по лихварската формула да правиш от парите пари.

България беше джудже както политически, така и икономически. Но България прояви нахалството да изпъкне в не един спорт.

Това всъщност няма значение. Но после, когато насам-натам по света казвах, че съм от България, казваха ми: А, да. България. Стоичков. Така беше.