|
| *** |
Дали е зъбчато, за да е в тон с озъбената действителност, дали пък не е с елипсовидна форма - което би обяснило необяснимите върхове и спадове в историческото ни развитие, дали има гуми или просто така тропка по калдъръма на времето.
По едно време бях убеден, че е колело на каруца - защото много друсаше и непрекъснато някои се опитваха да му пъхнат прът.
Но преди няколко дни ме осени просветление.
Колелото на историята е колело на автобус!
Какво прави всяка уважаваща себе си политическа сила, за да покаже силата си?
Наема автобуси!
В стройни колони, с развети знамена, автобусите пристигат на уреченото място, симпатизантите слизат от тях и започват да се гневят на правителството, цените, враговете на демокрацията, на враговете на враговете на демокрацията, изобщо - на когото трябва.
Не че човек не може да се разгневи и докато ходи пеш, но автобусът придава някак си организирана форма на гнева, намества в тенекиена кутия с прозорци едно малко общество от петдесет седящи души, разгневено на едно и също нещо.
Десет разгневени автобуса - ето ти и петстотин разгневени мъже - съвсем достатъчно, за да се учреди цяла нова политическа партия и да се регистрира в съда.
По-паметливите ще се сетят, че старият закон за политическите партии изискваше подписите на петдесет учредители.
Толкова места има и в един стандартен междуградски автобус - това съвпадение не може да е случайно!
Забележете как колелото на историята се върти в прогресивна посока - навремето един файтон хора са стигали за партийна дейност, след това необходимата бройка се е увеличила на цял автобус съмишленици, а днес вече - на цели десет автобуса!
Това си е цяла влакова композиция!
Или - както се пее в бойния химн - "От стрелата на дивака, до железний път..."
Всичко писано от философи и поети за беля ще вземе да се сбъдне!
Но колелото на историята не е колелото на влака Пловдив-София.
Влакът не е място, подходящо за организиран протест.
Петдесетте човека в автобуса лесно могат да бъдат кандардисани да пеят патриотични песни и да се зъбят на тирана през цялото време - стига им един микрофон и по-ачигьоз аниматор.
Петстотинте човека във влака са разбишкани по купетата, което предразполага към вътрешнопартийни конфликти и фракционна дейност - кой ще недоволства, че са го наместили точно до тоалетната, кой ще иска във вагон-ресторанта, къде ракията ще е свършила по-рано от предвиденото, къде пък в купето няма да могат да намерят четвърти желаещ за каре...
Да не говорим за пеенето - пробвайте да накарате цял влак да пее едно и също и ще видите какво ще се получи - първото купе ще запее "Дружна песен", второто - "Развод ми дай", третото - кой знае защо - "Бийте, братя българи", а някъде назад по-напредналите в партийното строителство възторжено ще вият "Води ме в някоя квартална кръчма"...
Да не говорим за това, че всички тези брауново движещи се елементарни частици на гражданското общество трябва да се организират и заведат от Централна гара до площада, където да излеят натрупалия се гняв. Как да се озаптят рейдовете по магазините по пътя?
И няма ли активистите да се разпилеят по агитация из попътните кръчми?
Не, колелото на историята решително е автобусно - вози меко, няма спици и се върти до спукването на гумата. Тогава автобусът започва да друса, шофьорът спира, гаси двигателя и казва - момчета, ние бяхме дотук, оправяйте се както знаете.
И всички слизаме и чакаме следващия - защото винаги има следващ автобус.
Това поне го научихме за двайсет години и вече с топ не може някой да ни накара да хукнем да се възмущаваме пеш.
