А след като благодарение на провидението и късмета си все пак успях да се измъкна от страната на лилипутите, вятърът ме довя в страната на българите! Тук пристигнах в бурна и изпълнена с дъжд и светкавици нощ. Изтощен от трудното пътуване и пороя, който правеше многобройните дупки по асфалта по-опасни дори от рифовете при Огнена земя, оставих колата си пред хотела и със сетни сили успях да се добера до стаята. Там, без да сваля дори дрехите си, рухнах на леглото и заспах непробудно. Събудих се с белезници на ръцете. До нара ми седеше печален човек и чакаше да отворя очи. Служебният ми адвокат.

- Грози ви тежка присъда! - поклати глава той. - Как сте могли да оставите автомобила си на паркинга?

- А къде другаде?

- Господи! Нима не знаете! Тук за паркиране на паркинг дават от три до пет години! У нас колите могат да се паркират единствено в кварталната градинка или на тротоара! Напряко!

- И сега какво? - прошепнах аз и отчаяно се опитах да освободя ръцете си.

- Имате ли пари? Ако платите както трябва, всичко ще е наред. В България съдът е над всичко! Преди години едни съдии осъдиха убийците на министър-председателя ни на доживотен затвор, а месец след това други ги обявиха за невинни като девици!

Пребърках джобовете си, намерих някакви пари, връчих ги на адвоката си, той излезе, бави се почти час и се върна с вещо лице, което поиска да си покажа езика и да кажа "А-а-а-а!". След това ме обяви пред начумерена съдийка за идиот, който не отговаря за постъпките си, и аз бях освободен...

С облекчение излязох на улицата, но и ненаправил и няколко крачки, спрях изумен. Срещу мен момиченце на не повече от петнайсет години тикаше бебешка количка, в която седеше друго момиченце на около осем, което, извадило напръщяла гръд, кърмеше бебенце на няколко месеца! Зяпнах сащисан от гледката!

- Тук е така! Млада майка отива с дъщеря си, която също е майка, до близкото бюро за социални помощи! Бебенцето обаче все още не е станало майка!- обясни ми моят служебен адвокат, който се казваше Пешо и с когото премеждието в началото на пребиваването ми тук ме сприятели. - Ние зачитаме правата на етносите, а този етнос си е такъв - женят се деца и веднага почват да раждат други деца! Така е, защото се прехранват единствено от детски надбавки и кражби на решетки за канални шахти!

А после край бяла училищна сграда видяхме достолепен мъж на средна възраст с окървавен нос и разкъсана дреха да лази на колене и опипвайки земята наоколо, да търси очилата си. Помогнахме му да ги намери, сложи ги той на очите си, извади кърпа и захвана да бърше лице. Оказа се учител, когото учениците му току-що са набили, понеже им бил дал трудни задачи на класно по математика.

- Стига бе! - прекръстих се аз. - Това наистина е невероятно!

- Невероятно ли?! - дрезгаво се разсмя битият. - Пак добре, че мене само ме биха! Фичева я и изнасилиха!

Привечер ми казаха, че тукашният министър-председател иска да се срещне с мен. Той, видел ли чужденец, веднага го викал при себе си. Хем да му се оплаче от предишния министър-председател, хем да му покаже мурафетите си.

- Сто на сто, след като се оплаче от предишния, веднага ще извика министъра си на земеделието и с цел да ти вземе акъла, а и за да стане весело, ще захване да му прилага разни хватки, да го подхвърля като парцалена кукла и да бърше пода с него! - подготви ме за срещата Пешо.

Така и стана. Въртя го, хвърля го, цял го изпочупи, след това ме попита какви чуждестранни инвестиции мога да уредя за държавата му и изпълнен със симпатия, така ме изтупа по гърба, че загубих и дъх, и свяст... Когато дойдох на себе си, него вече го нямаше - отишъл да го снимат по телевизията как реже лентата на откриването на нова трамвайна спирка...

Удивен и съкрушен, още същата вечер яхнах колата и си заминах...