|
| *** |
Навън става следното - всички говорят за идващите избори, всички седят, пишат и правят сметки - кой, колко, как и кога.
Допреди няколко дни си мислех, че само аз няма да гласувам в новите местни и президентски избори.
Но днес вече не е така - оказа се, че вече цели шестима няма да пуснат своя глас в новите избори, дето идват с бърза крачка от хоризонта към нас.
Седим ние шестимата, всеки в своята хралупа, пием си бирата в жежкото време и всеки си прави своя разбор.
За какво по-напред да гласуваме? За кмет и общински съветници. Добре. И като им гласуваме, какво? Пак същите приказки за кофти наследството, за малкото пари и за стоманения ботуш, с който правителството ги гази наред. Този филм сме го гледали, тази песен я знаем, що народ избрахме за кметове или общински съветници - чет нямат! До деня на изборите на гръб ни носеха, а после - хоп, в гюбрето! Дааа...
Ще видим, ще видим.
Много или малко са пет години за един президентски мандат?
Много е, когато клечиш пред вратата на президентството, участваш в демонтажа на старото и ретроградното и все очакваш да дойде нещо ново, правилно и красиво.
Малко е, когато си вътре в президентството и затова ти се ще да поискаш поне още един мандат.
Ето - по улици и мегдани вече се носи стара и позната песен. Явява се кандидатът, казва трите си имена и тръгват подписки от цялата страна. Защитават го интелектуалци, бранят го лекари в бели престилки. Ръка му подават от градове и села, от площади, пазари и хладни механи. Самотни майки, клубове по интереси и различни фен дружинки му стискат палци.
Ежедневно расте списъкът на организациите, хората и службите, които с голи гърди ще го бранят и с две ръце ще гласуват за новия президентски човек.
Всеки от нас шестимата, дето все клечим в хралупите си и много се колебаем да гласуваме ли, или да пасуваме, си поръчва още по бира и продължаваме с разбора.
Да си президент не е лошо.
Пет години те посрещат навсякъде по света, тупат те по рамото, а ти лепиш щедри усмивки наляво и надясно.
Както не е лошо да си цял мандат кмет или общински съветник. Общината е като брашнян чувал - все тръскаш и все пада по нещо...
А ние, гласоподавателите, като истински крепостни българи ще гледаме света през мътните прозорци на хралупите си и ще се питаме кой пръв ще слезе при нас: Господ-бог или господарите ни с лъскавите си лимузини?
Няма какво да се лъжем: чоглаво ни е да я караме така ежедневно ние - само с един гол вот, дето ни го искате, а вие - с пълен мандат от изборите нанататък. Изберем ли ви - нито искате нещо от нас, нито ни давате нещо от вас. И така хитро го правите, че то минава като природен процес през гората и живота ни...
После се сещаме: за това сме ви избрали - вие да казвате на кого да му е розово и мед и масло да капят на душата му и кой да се чувства кофти, да бъде гол и крепостен.
Макар че и това не е така - на изборите гласувахме за това, дето не ни обещаха и никога няма да направят за нас.
Винаги сме гласували за нещо, което никога няма да видим, да пипнем или да чуем.
Така беше доскоро, но както вече ви казах - увеличава се бройката на онези, които няма да ви гласуват.
Знам, че не ни броите и за слива, но не можех да не ви докладвам.
Ей ги хубостниците, които са против, само шестима са: аз, ти, той, ние, вие и те.
Ще кажете - не са много противниците.
Вярно е.
Ама до днес не сме чули някой да е спечелил битка без тези гласове.
Каквито и обединения да правите, колкото и подписки да показвате, колкото и да викате "Бау!" и да плашите електората - някак си не ви излиза сметката...
Вържете ги тези шестима, където и да си пият бирата сега, те да са на ваша страна - другото е лесно!
После да не кажете, че не сме ви предупредили...
Инак в моята хралупа е тъмно, скучно и много ежедневно.
