|
| И на 30 Роджър Федерер вярва в своите сили. |
Като всеки друг, достигнал този юбилей, той твърди, че това е само число. Че човек е толкова възрастен, колкото се чувства. Че той все още е №3 в света, при това с голям аванс пред 4-тия. А и не бива да се забравя, че само преди два месеца именно той разруши историческата победна серия на световния №1 Новак Джокович на път към финала на "Ролан Гарос".
"Рождените дни минават. Те са част от живота. Щастлив съм, че остарявам. Честно казано, предпочитам да съм на 30, отколкото на 20", философства Роджър. Явно не му липсват дните, когато хората се чудеха дали виждат финалист на "Уимбълдън" или клавирист на британска ню уейв банда, ако се съди по прическата.
"За мен моментът е идеален. Нищо не се е променило в подготовката ми за турнирите. Дали се вслушвам повече в тялото си? Да, правя го. Дали имам хиляда мача в себе си? Да, имам. Но просто това, с което разполагам, ме води напред", добавя Федерер.
И все пак, без значение колко сила още има в краката му или колко бързо погледът му проследява топката, изстреляна от ракетата на съперника, от понеделник, 8 август 2011 г., Роджър Федерер официално е от другата страна на хълма, откъдето пътят към върха е много по-стръмен и непреодолим.
Списъкът с мъже, които са печелили трофеи от Шлема на 30 или по-късно, е много къс и съдържа предимно имена от съвсем различна епоха. Златната година на "старците" е 1972-ра, когато испанецът Андрес Химено печели "Ролан Гарос" на 34, а Кен Розуел триумфира у дома на Australian Open на 37. Онова поколение произвежда още няколко 30-и-отгоре- годишни шампиони, най-забележителен сред които е Род Лейвър - легендарният австралиец, който прави втория си Голям шлем точно на 30 през 1969-а. Само че всичко това се случва в самото начало на Оупън ерата, когато 3 от 4-те турнира в най-престижната верига се играят на трева, играчите от Топ 5 могат да минат през първата седмица дори насън.
В по-модерни времена американецът Андре Агаси спечели Australian Open на 32 (през 2003-та) и изведнъж това се оказа паметно събитие. С възрастта си той надмина легенди като сънародниците си Джими Конърс и Пийт Сампрас, вдигнали купата на US Open на по 31 - съответно през 1983 г. и 2002 г. Еквадорецът Андрес Гомес пък е на 30, когато печели титлата на "Ролан Гарос" през 1990 г. - по ирония на съдбата това се случва при първото участие на Агаси във финал от Големия шлем.
Изглежда нетактично да се припомнят такива неща точно когато един необикновен играч празнува своя 30-и рожден ден. Но критиката е безкомпромисна: рекордьорът по титли в Големия шлем, определян с мнозинство за най-великия играч в историята, постепенно извървя пътя от човека, който приема трофеите, до подгласника, който получава уважителни и окуражителни слова от своя победител. Също така той се превърна от сигурен финалист във вечен 1/2-финалист (този сезон Федерер има 4 участия на полуфинал и "само" 3 на финал).
А какво ли е да гледаш как момчето, което с години е било третото колело (Джокович), заема мястото ти в най-шеметното съперничество на корта? И какво правиш, когато този младеж те праща в миманса да разучаваш третостепенната си роля? Ето какво - точно каквото прави Роджър Федерер през повечето време тази година. Отрича, че върви надолу, или поне рядко обсъжда темата. Отбелязва, че противникът е играл над възможностите си и не е имало какво да стори. Анализира мачовете, които е загубил, като насочва вниманието към някои великолепни отигравания на съперника... или какво е можело да стане при други обстоятелства... или как достигането до 1/2-финал на почти всеки турнир не те превръща автоматично в Маркос Багдатис.
"Разбира се, че искам да съм №1, а не №3. Но все пак мисля, че №3 е добро класиране. Не е като номер... не знам кой. Аз съм доволен", обяснява Роджър.
Федерер не бива да допуска датата 8 август 2011 г. да се загнездва в главата му, както някога това направи Рафаел Надал, защото в дългосрочен план тази мисъл може да се окаже още по-пагубна и от испанеца (макар че на 30 дългосрочният план в тениса е доста кратък). Просто трябва да се увие в пашкул от отрицание и да чака там сладкия момент на разплата - онзи голям турнир, на който всичко отново ще се подреди и ще удари неговият час. Както го направи Сампрас на US Open през 2002 г.
Ако думата "отрицание" смущава някого, да си поеме дълбоко дъх и да издиша. Не става дума за отчаяно отричане на наркозависимост, нито за разбитото сърце на някой измамен в любовта тийнейджър. Става дума за професионален спортист, чийто двигател се захранва от увереност и физическо всемогъщество, за мъж, който трябва (и се надява) да се чувства винаги на 21. Така че ако този човек не разчита на "отрицанието", той много бързо ще загуби битката с времето и ще си каже: "Не мога повече. Твърде съм стар за това."
Не е ли по-добре Федерер да продължава да отрича и да играе, отколкото да подходи реалистично и на 31 да изпълнява благотворителни мисии за човешките права като посланик на добра воля на ООН? Освен това световната ранглиста винаги ще бъде универсалното мерило, което всеки може сам да провери.
Сампрас например бе едва на 17-о място, когато на 31 г. спечели своята последна, 14-а титла от Големия шлем. През повечето време от 2002 г. пресата и специалистите сочеха на Пийт към изхода, провокирани от класирането му в ранглистата. А и представянето му преди US Open бе наистина трагично - през онзи сезон той достигна финала на още само един турнир, относително слабата надпревара на клей в Хюстън през април (където загуби от Анди Родик).
Но Сампрас просто имаше странно усещане - нищо повече, нищо по-малко. Той смяташе, че има още един голям турнир в себе си. И когато съдбата го предизвика на "Флашинг Медоус", той не чака втора покана. Нито след това се замисли дали пък не може да остане за още един. Той знаеше. Той бе решил. Край.
Но различните хора не бива да бъдат сравнявани - дори когато са приятели. Федерер винаги е носил хомота на славата с по-голяма лекота, с повече удоволствие. Той е по-уравновесен, по-безгрижен, а вероятно и по-малко самокритичен играч и човек. Той никога не е имал онази гладиаторска нагласа на Сампрас и някои други велики шампиони, заради която те от време на време изглеждаха изтерзани до краен предел.
Трудно е да си представим Роджър Федерер прегорял. Възмутен или отегчен е по-вероятно. За разлика от някои други обитатели на тенисния Олимп, той всъщност обича всичко, свързано с играта. И същевременно няма мъглява мечта за семеен живот, която да го притиска да сложи край на кариерата си. Той вече има съпруга, той вече има семейство. Сигурно никой не се е оплаквал по-малко от странстващия начин на живот на професионалния тенисист. Дори напротив, той вероятно е първият играч в историята на Вселената, който на 30 г. казва: "Надявам се тялото да ми позволи да играя още, защото желанието ми е тук. Обичам да пътувам. Няма никакъв проблем. Това дори е прекрасно."
Освен това Федерер има цел, а това е великолепно за тенисист на кръстопът. Преди време той сподели, че е съсредоточен върху олимпийските игри в Лондон '12, понеже златният медал с 5-те кръга е една от малкото несвършени работи в неговия бизнес. В британската столица Роджър може би ще има шанса да направи своето звучно финално изявление и да заслужи рядка чест. Всъщност той може да го направи на 3 фронта - сингъл, двойки и смесени двойки. Добро предзнаменование за това е фактът, че олимпийският турнир по тенис ще се играе на "Уимбълдън".
Звучи приказно Федерер да си тръгне по този величествен начин, той го заслужава най-малкото заради благородния начин, по който винаги е представял тениса - и като играч, и като личност. Само че ако някой смята, че Роджър планира следолимпийско пенсиониране, по-добре да помисли пак.
"Обикновено плановете ми са за повече от година напред. Може би за година и половина - обясни Федерер. - Така че вече съм отвъд границата на олимпиадата. Горе-долу така си планирам нещата."
Чудесна новина. За всички, които се надяват да видят Роджър Федерер на твърдите кортове в Северна Америка през 2012 г., а и след това. Докогато швейцарецът иска или може. Търпението на феновете е поне равно на неговото.