Наближават избори. Поредните. Партиите вече стягат редиците и заемат окопите. Всеки развява своето знаме. Тук-там се вее и националният флаг. За цвят, разбира се. Не че в запъхтяното партийно суетене някой искрено изпитва потребност от национално самочувствие. То отдавна е изпразнено от съдържание и е сведено до патриотарски изблици и овехтяла националистическа риторика. Пет години след приемането ни в ЕС българите продължаваме да смятаме, че светът не ни разбира, а Европа - не ни иска. Удобно алиби за ниското ни самочувствие, за националния ни нихилизъм и провинциален манталитет.

На онези от вас, които не са съгласни с горните твърдения, ще препоръчам да тръгнат на юг от Созопол, да се спуснат покрай Царево и Синеморец и така да достигнат до с. Резово. Най-южната точка на България и на Европа. Пътят, който води дотам, е тесен и разбит до степен, че две коли със зор се разминават, и то ако едната почти влезе в храстите отстрани. "Той този път си е еднопосочен, шегуват се местните, "по комунистическо" който идваше, той си и отиваше. Не ставаха засечки."

Липсата на гранични листове, двe-три рибни ресторантчета и няколко нови къщи на практика изчерпват усещането за промяната от онова време. Е, и една табела "България - ЕС", разбира се. Добре, че са я сложили, за да си припомним кой от двата бряга е европейският. И очевидно с право, тъй като от турския бряг се носи усещането за ред и държава. Сред красива цветна леха се издига висок пилон, на който гордо се вее огромно турско знаме. Навсякъде е чисто и подредено и макар брегът да е безлюден, пясъчна алея отвежда редките посетители до символите на държавността. Този ред няма как да не внушава респект дори на обръгналите на хаос наши местни управници, които са счели за необходимо да упоменат европейската ни принадлежност, макар и с една табела.

В основата на това "епохално съоръжение", подпряна с камък, различаваме още една табелка, този път от пластмаса, на която са имената на десетината скромни дарители на българския флаг, който се вее над главите ни. Първият от 12 години насам. Възрожденски порив на група хора, на които очевидно не им е "все едно" как изглежда България.

За сметка на това на държавата ни очевидно й е все едно. Все едно им е и на новопатриотите, шовинистите, националистите и на бог знае още какви. Сигурно, защото е по-лесно да разрушиш храмовете на другите, отколкото да върнеш самочувствието на своите, по-лесно е да мразиш, отколкото да обичаш.. Затова и националните символи скромно надничат зад преливащите кофи с боклуци и стари железа, едва достигаш до тях, провирайки се между пробити рибарски лодки, камъни и химически тоалетни. И на никой не му идва наум, че национално достойнство се гради от малките неща. Няма как да искаш да те уважават, когато ти не уважаваш сам себе си. Затова въпросът дали сме втора ръка европейци има еднозначен отговор. Проблемът е дълбоко в нас. Не се ли справим с него, ще си останем не просто европейски, но и духовни аутсайдери, на които всичко и всички пречат. И като в онзи стар виц за милиционерите и чужденците ще си казваме: "Е, те като знаеха толкова езици, да не би да се оправиха".