Срещата на ООН, посветена на околната среда, която се открива на 26 август в Йоханесбург, се вързва добре с метерологическите ужаси, които преживя Централна Европа. Впрочем не е нужно да гледаш телевизия, за да установиш, че с климата нещо става. Който има вкусова памет знае, че нещо става с храната. Нещо става със слънцето, от което някак по-лошо изгаряме. Нещо става с вирусите, с епидемиите, с имунната система...

Въпреки това екологическата проблематика в България буди само досада. Опитайте сърч на "екология" и ще разберете до каква степен такава тема не съществува у нас. Може би работата е в мигрантския произход на мнозинството от българите - на село природата е по-силната, колкото и да сечеш, да убиваш, да мърсиш, винаги регенерира. Почва да я пази градският човек, който я е изгубил. А може би просто сме се оказали неочаквано близо до Третия свят. Когато нямаш какво да ядеш, очевидно не мислиш с много далечна перспектива. Да речем, гориш екваториалните гори, за да можеш да засееш, без да мислиш, че след няколко години земята се превръща в пустиня. Стратегическо има в Първия свят, където оцеляването не е проблем (и между другото мръсните производства са изнесени в страни с по-хлабаво законодателство и евтина работна ръка). Но екологичните проблеми не спират на границите, ето защо



Първият свят притиска Третия да се съобразява с природата -



като се почне от политическия натиск и икономическите бонификации и се стигне до прякото финансиране на еко-активисти, които сами по себе си едва ли биха възникнали в Буркина Фасо. Оттук неизменното усещане за чуждост на екопроблематиката, която прави местните хора подозрителни.

Проблемът е многомерен, изкушавам се да го сравня с една сцена от "Уилоу", където в една движеща се каруца едновременно се бият великани, хора и джуджета, всеки на своето ниво, със своите оръжия, едните страшни, другите героични, третите в джоба на първите.

В битката на големите за глобалното затопляне или рисковете, които носят генетично модифицираните храни днес, става дума за това световното и американско обществено мнение да убеди хората на Буш да се подчинят на общи правила, а защо не - да застанат начело на борбата за спасяване на световното екологично равновесие. САЩ не само консумират повече енергия от целия останал свят и имат най-либерално отношение към генните експерименти: те днес единствени имат политическия и икономически потенциал да наложат новия екологичен ред на планетата.



В тези дела позицията на ЕС изглежда най-отговорна



и добре би било България плътно да стои зад него. Другият конфликт е на национално ниво между изискванията на Първия свят и препитанието. Това е драмата "Козлодуй" - нашата "реална" енергетика срещу техните "измислени" норми. На фона на общественото еко-безразличие в тези сблъсъци винаги ще печели аргументът на непосредственото оцеляване, защото енергийно лоби в България има и там играят големи пари, а екологическо - не. Подобни конфликти се задават в много други сфери. Да позволяваме ли на хората да се тровят в химически производства за 200 евро на месец? Дето се казва, работниците ще излязат на улицата с лозунги "Оставете ни да се тровим на воля!". Да намалим ли до някакъв санитарен минимум туристите в места като Рилския манастир? И това е екология, макар да става дума за култура. Е да, но сувенирната ни църква веднага ще ни анатемоса. Да наложим европейските хигиенни нормативи за шкембе чорбата, бозата или ракията?



Представете си как ще скочат изкупвачите на вторични суровини,



ако утре някому хрумне да накара гражданите да сортират боклука си в четири различни контейнера според материала. Или още по-фантастично - че въведат нормативи за хуманно гледане на домашните животни и почнат да ви глобяват, ако прасето ви живее на по-малко от 2 квадратни метра жилищна площ. Всички тези битки ще бъдат предварително загубени, докато страната не успее да вземе острия завой от продуктивистката модерност към консумативната постмодерност. Т.е. когато стане ясно, че качеството днес струва несравнимо повече от количеството и някой почне реално да печели от това качество.



Трето равнище на еко-борбите е локалното.



Единият сценарий - местна неправителствена организация, често съставена от особняци, планинари, интелигенти повежда битка срещу някакъв проект, който рискува да наруши местното равновесие (бих казал не само екологическо, но и социално). Периферията срещу центъра. Обикновено печели аргументът "работни места". Понякога, както при новата ски-писта в Банско, еколозите са обвинявани в това, че получават парите си от чуждестранни спонсори и не ги е грижа за поминъка на съгражданите им. Вестниците запълват по някоя и друга дупка на страницата и природата капитулира.

Но има и един друг по-обнадеждаващ сценарий. От 4-5 години насам все повече общини се усещат, че екологията не само унищожава, но и създава работни места. Че парите, които могат да се докарат по различни европейски и други програми могат да засенчат по-голяма част от местния бизнес. А



истински големите пари за екология на ЕС още не са тръгнали!



Да ти плащат, за да почистиш собствения си двор - какво по-добро от това? Постепенно интереса си от екодейностите почва да вижда туризма. Ще стане ясно, че разбитата индустрия на страната всъщност може да бъде ресурс, ако на нейно място се възстанови една хармонична природа. Че от малки добиви може да се печели колкото от големите, ако са чисти. С една дума ще възникне екологично лоби, което да вика поне толкова силно, колкото икономическите - и дай боже по-нататък да се събуди и някакво обществено мнение, което повече отива на Първия свят, където се мъчим да попаднем.