Миналия петък обещах да продължим онази колонка от Празника на поезията с нещо за необикновената съдба през годините на чудноватото и жестоко стихотворение "Мадригали". Чудновато, защото се е появило в епоха на съвсем различни обществени, а и литературни нагласи. Но се е появило такова, че да просъществува повече от половин век. (Вярвам, че стихотворенията присъстват, докато имат поне един читател.) И днес, с езика на онова време, то ни се представя годно да изрази душата и на днешния човек. Според мен - и на бъдещия. А жестоко, защото зад него сякаш тиктакат всичките часовници на света.



Тогава часовниците тиктакаха...



Сред сложната, богата и замисляща човека поезия на Иван Радоев това стихотворение е някак... отделно. Уж е свързано с най-хубавите му творби, а пак е необяснимо самотно и отчуждено. Мисля, че то не се появява нито веднъж след книгата му "Стихотворения" (1958). Отказва ли се авторът от него, или произнесената там присъда е толкова окончателна, че няма смисъл да бъде повторена? Или това е защото пътят на самия поет опровергава всяка окончателност в една съдба, неподатлива на застиване?

Бе намерил този път през завоите и теснините на десетилетията. След време никой няма да знае как го е извървял от "Шумят знамената" до "Един бял лист", от "Светът е малък" до "Човекоядката". Това още днес изглежда невероятно и навярно за да се опростят нещата, първата му книга и първата му пиеса просто са "почистени" от някои публикувани напоследък библиографии. Така се губят най-скъпоценните доказателства за мъжеството на този поет, спуснат по улея на времето и успял да се върне на брега на голямото изкуство. Кой е решил да "спести" това, какъв окаян доброжелател е преценил,че ще запази дисидентското му реноме и така да фалшифицира неговия литературен подвиг? Мигар "Бригадирският шинел" и "Напиши писмо на граничаря" могат да се разглеждат като компромат от едно отхвърлено минало? Забравяме ли, че той бе между най-ярките, които му се противопоставиха с таланта си?

Тези строфи, впрочем, бяха откровение за неговото поколение, те по честен и достъпен начин изразяваха неговата съдба, стихотворението е рецитирано на десетки сцени, песента е изпълнявана от всевъзможни солисти и хорове: в онези години, когато - непостижимо за днешния човек! - в ефира няма никаква естрада, поп музика или каквото и да е друго за любовта. Една нежна песен, която хиляди българи и днес могат да ви изтананикат, макар тя да си е пар екселанс художествен документ за Студената война, когато по границите се стреля и децата и гимназистките пишат писма на граничарите, за да стоплят тяхната самота в дивите южни планини.

Малко български пиеси са били така мощно и вдъхновено играни от младите (тогава) първи звезди на нашия театър,



както е играна "Светът е малък"



Днес "Гугъл" я споменава с половин уста - мярка се "странично" в някакви текстове за миналото. За зрителя от онези години тази драма е откровение, в нея се говори за съвест, за чест и за омраза, в нея има борба между Доброто и Злото - табу, неофициално, сякаш подсъзнателно, но валидно за цялото тогавашно изкуство. Заедно с "Всяка есенна вечер" от Иван Пейчев това са двете най-вълнуващи творби на българската сцена в онези години. В тях политическата реалност на времето е наметната върху истински образи, одухотворени и сложни, словото е поетично и страстно. Дълго време телевизията показваше "Светът е малък" в постановка на Вили Цанков - едно екзотично и романтично творение. Излъчваха я периодично и един на друг си телефонирахме за повторенията.

Общуването ми с него не беше чак толкова често и близко, че да разказвам спомени. Запазил съм обаче един от тях, подробен като стенограма. Разговаряхме за Пордим, майка ми бе учила в американската мисия там. Бе се разболяла от дифтерит в онова училище и бе останала жива по някакво чудо. Иван така активно и плътно влезе в разговора, че ме порази с мощния си интерес към човешкия живот, към отрязъка от една чужда съдба, която го предизвикваше да я разбере и осмисли. Познавах поезията му и я харесвах, но достоверността и тежестта на неговата личност ме респектираха при всяка среща.



А сега и за "Мадригали"



Бях загубил стихосбирката, някой я беше плячкосал сигурно още когато е била нова. Търсех го добросъвестно, но поетът никъде не беше го повторил, оплаках се на Найден Вълчев и той, без нищо да е обещавал, един ден го донесе - взел го от вдовицата на автора. Беше в една гладна и грипозна зима, отпечатих го на челото на сп. "Европа" - на цялата страница, с едър шрифт. Ефектът беше покъртителен. Читателите си го спомняха, някои обаче го откриваха като за първи път. В онази мъчна година то звучеше съвсем различно от преди.

Макар да бе същото стихотворение. Как в редакцията влиза старият поет, "на пръсти - да не нарушава поетичния покой". Той носи мадригали и риторично пита: "Защо сега не пишат мадригали?" Пита и чака: "дребен, в черно, осемдесетгодишен", застанал "като на молебен". И авторът изохква:

Не! Не стоеше -

а едва стоеше.

И някакъв износен механизъм

под вехтото палто скриптеше.

Получава се някакво странно време: минало време в миналото. Един човек от миналото, появил се в нашето собствено минало. И между нас и него - поетът Иван Радоев, разпънат между мадригалите (жанр от дълбините на изкуството) и бъдещето зад прозореца. Финалът идва безжалостно:

Държах листата,

докато цялата ми длан изстина.

Вън две дечица

правеха от глина

изкуствения спътник на земята.

Така, освен с годината (1958), стихотворението е датирано още веднъж: времето на първите изкуствени спътници, необикновено предизвикателство към Космоса. Днес спътниците са баналност, повечето от тях - шпионски. Все пак, когато съдим десетилетията и поколенията, когато ги прочистваме и зачертаваме, нека поне това признаем: да, случваше се човек да прави своите спътници и от глина. Но някои от тях още летят...