Кръстена е Стела, но се запознава Стойка. Така се е казвала баба й. На нея името не й пречи. Смята, че промяната унижава всички - баба й, родителите й, нея самата. Всъщност и това дори не смята вече, за нея случаят отдавна е приключен. Тя дори не го драматизира, разрешила го е съвсем естествено и леко. Обучила е всички да я наричат така: вкъщи, в работата, в компанията. Оказва се, че това респектира - дори онези, на които и през ум не им минава да направят нещо подобно. Стела по начало е нестандартна, някои неща в живота й са наопаки. Обратно на разпространеното, тя си живее тук, а родителите й са лекари в Бирмингам. Прибрала е бившата си свекърва, изгонена от бившия й (на Стела) съпруг. Момченцето й се казва Костадин, кръстено е на същата свекърва. Пак обратно на повечето от нас, харесва живота си. И това не е заради модата по позитивизма - наистина го харесва. И прави всичко за това. Полага усилия, които той да възнаграждава.



Стела не е патриотарка някаква или екзалтирана традиционалистка



Харесвала е баба си и не е съгласна, че връзката й с нея е така нелепо преиначена. Самата баба Стойка е била чиновничка във външната търговия, загинала е в автомобилна катастрофа някъде в Арабския свят. Тъпото е, че май самата тя е била инициаторка на промяната. Може пък името на нея да е създавало проблеми, та е решила да го модернизира. Това мен не ме изненадва. Когато се роди синът ми Драган, единственият, който се запъна против името му, бе дядо му... Драган. Виждаше му се някак демоде и "селско". Голяма кандърма падна. (За сведение, този дядо бе главен инспектор по математика в софийските училища.) Сега Стела си е върнала бабиното име и си го ползва. Ако на улицата я повикаш "Стойке!", се обръща на мига.

Тук Стела-Стойка не е положителен пример, нито отрицателен. Тя е просто пример. За това как чувствителността човешка приема или отхвърля решенията, които не зависят от нас. И как по кръвта освен кислород и химичен състав протичат и някои други "вещества", които в кръвната картина не могат да се видят. В нашия случай това е веществото на родовите ни дълговe, на необяснената приемственост и неизследваната преданост към неща, които са изчезнали - понякога и преди да се родим.



Що се отнася до имената, аз не съм пурист,



а по-скоро реалист. В най-новото поколение от семейството ми съотношението между традиционно и "модерно" е точно фифти-фифти. Процесът си има собствена логика и никога не съм се напрягал да му повлияя. Но не смятам, че той е без значение.

Съпрузите К. изследват най-новата картина на българските имена. Проучването им се финансира от някакъв европейски център. Системата им ме спечели с простотата и достоверността си - извори са им училищните дневници в различни селища, в различни краища. Работят отскоро, но някои от данните им са напълно непредполагани, а според мен и многозначителни. Поразиха ме записани от тях имена, които мислех за изоставени от днешния конюнктурен човек. И изведнъж откривам: Нестор, Кунчо, Парашкев. Или Мина, Истатко, Сава, Данаил. Не че всичките са чисто и само български, но те потвърждават живота и примера на едни предишни българи, удостоверяват принадлежност към племето и съзнание за родовата бразда в националната нива.

Това са имена на първокласници и второкласници, малки рошльовци и очилатковци, дяволчета от компютърния век, назовани с тържествените имена на дедите, без да съзнават колко е странно това за околните. Както и малки госпожички, обновили имената на свои предшественички: Царева, Стамболка, Гюргена, Пешка, Йонка, Куна. Или пък: Вида, Божура, Санда, Цанка. И, разбира се, Стойка, питах специално. Има го често, най-вече в Тракията. Изрядко може да се види модернизирано - Стоя. (По подобие на Цонка - Цоня.) Особеното е, че запазените "стари" имена се срещат повече в градовете.



В селата кръщават най-вече "поновому",



там са и най-смешните попадения.

Разказвам това, защото то малко разведрява хоризонтите пред българската народност, внушавания ни активно страх от претопяване, както и меланхолията, породена от бедност и глобализция. Един народ, разбира се, не се съхранява само в имената си. Но те издават съзнанието му, че трябва да се съхрани. И че владее средства за това.

Инстинктът за продължение не е изчезнал в недрата на нацията, изборът на имена е част от нейния имунитет във влошената световна среда. Вторачени в съдбата си, напоследък все по-често проповядваме бърз отказ от националния манталитет, от "особеностите" на националния характер, от всяка "българска работа", която ни злепоставя и излага. Има хора, които си изкарват и хляба с такива наставления. Вършат си работата и дано я свършат добре. Но в същото време онова, знаково българското, също ще остане. Защото е в ръцете на други българи и не на последно място на майките и бащите на Парашкев и на Гюргена, на Кунчо и на Божура. И защото ще бъде за тях потребност и дело, естествено и чисто, тъй като им идва "отвътре".

Мисля, че и едните, и другите гледат в бъдещето. С това, което правят в сегашно време...