Специално нещо като "Моят живот" на Бенвенуто Челини не излиза на български всеки месец (изд. "Кибеа"). Оскар Уайлд го препоръчва в списъка си със задължителни заглавия - до 8 други автори. Стендал преписвал епизоди и детайли от Бенвенуто в "Пармският манастир", Александър Дюма - в "Граф Монте Кристо", че и Ървинг Стоун - в "Страдание и възторг".

Челини (1500-1571) подхванал ръкописа 58-годишен. По онова време хартията поевтиняла рязко и се отприщил писателският нагон. Автобиографията видяла бял свят едва 150 години по-късно и тръгнала из Европа. Гьоте я превел на немски, Берлиоз съчинил по нея операта "Бенвенуто Челини". Самият автор е скулптор и златар, виден представител на маниеризма.

Популяризирането на автобиографията предизвикало търсене на изобразителното творчество на Челини. В нея той подробно е описал работата си върху поръчки на папи, крале, херцози, което помага след векове да се идентифицират изящните му творби. Иначе книгата е безценно свидетелство от първа ръка за толкова любопитното европейско време, в което - най-малкото - се сродяват френският двор и Медичите. А Бенвенуто бил на върха на светските събития.

Той бил конфликтен и неспокоен човек, не се е задържал на едно място. Извършил поне 3 убийства, подминати снизходително от правосъдието, за разлика от другите му прегрешения. Влизал от затвор в затвор, плащал тлъсти глоби за побой, похотливост, содомия, незаконно съжителство... Оставил поне 5 деца - от свои моделки и слугини. И всичко това - между сделките и скандалите с владетелите от епохата и всичките нейни велики творци. Единствено с Микеланджело бил в поносими отношения. "Все едно дали ни е приятно да чуем това или не, в този образ живее съвсем ясният праобраз на модерния човек", отбелязва Буркхарт.

Леко декоративно и минимално засукано тече словото му в превода на Светозар Златаров: "Аз наистина бях болен, но мисля, че бях прихванал болестта от онази хубава слугиня, която държах по времето, когато ме ограбиха". Синът на Асен Златаров не доживя излизането на книгата.