Когато човек чуе рано сутрин трясъка на танк по паветата, си мисли само едно:

- Стачка!

Най-после и военните са се съпикясали, отворили са неприкосновения варел с нафта и са излезли да протестират срещу подготвяното увеличение на пенсионната им възраст!

Танкът минава и заминава, след него се чува свирка на маневрен локомотив. Тук няма какво да се чудим - железничарите са спретнали временна връзка между гарата и широкорелсовите трамваи и сега отиват да посвирят из града, та белки някой им обърне внимание.

В стройни колони, внимавайки да не объркат движението, преминават стотина трактора.

След тях - мирно пушейки в крак - родната полиция, закичена с трикольорчета и лентички против СПИН.

Бояк отряд баби с кастрончета тича към министерството, където са чули, че в знак на протест ще се излива мляко.

С тихо тупуркане представители на БАН търкалят тикви по улицата - всеки е излязъл да протестира със средството си за производство, ама компютрите са кът и са скъпи, разбираш...

Нещо като Първи май по Коледа! Липсва само мавзолеят, та някой да се покатери да помаха от него.

Мавзолей няма, но има телевизор - от него гневно веят хартиени знаменца (другите са тежки, може да се сецне човек) позабравени синдикални лидери, върнали се спешно от командировка до Кайманите, където са обменяли опит с кайманските трудещи се.

Озъртам се - ами аз с какво да се присъединя към всенародния протест? Трактор нямам, какво ти трактор - и колата откараха да я претопяват; с танк не разполагам, в казармата бях радист; млякото го пазим за детето, от тиквата жената е направила тиквеник...

С едното голо гърло вече не се протестира - все пак сме двайсет и първи век!

Единственото нещо, което ми хваща окото, е контрабасът. Не знам дали знаете какво е водач на контрабас, но в длъжностната ми характеристика във филхармонията пише точно това. Грабвам инструмента и хуквам след всички.

Танковете, тракторите, лидерите, тиквите, цистерната с мляко са събрани на площада - добре, че яйчарите не са дошли - ако бяха почнали да хвърлят яйца, все на глави щяха да попадат. Хората викат "У-у-у", някои - "Оставка", трети - даже не е удобно да казвам какво точно викат...

И тогава пред всички излиза Той. Футболист Номер Едно!

С фланелка номер 13. И топка с автограф от Стоичков. Който също беше номер едно едно време, ама вече не е, щото вече не играе.

Добър е с топката, няма спор - пет минути жонглира пред хората, без да я остави да тупне на земята.

Всички са във възторг. Маневреният локомотив свири, полицаите ръкопляскат, тракторите ръмжат, танкът гръмва с халостен снаряд, та съсипва джамовете на близкото заведение, синдикалните лидери плачат.

Както пишеха навремето по вестниците - бурни, дълго нестихващи, аплодисменти.

- Браво! Ура!

- Евала ти правим, бате!

- В теб ни е надеждата! Ти ще ни оправиш!

Машинално пощипвам струните в ритъм със скандиранията - ла-ре-ла-ре... И в общата дунанма това се забелязва. И после ще ми говорят, че никой не обръща внимание на културата!

- Тихо! - виква Той. - Я, най-добре, да дойде оня, с голямата цигулка!

- Това е контрабас - обиждам се.

Той обаче не се обижда. Поправя се.

- Най-добре е да дойдат контрабасите!

Минавам през митинга с инструмента на гръб - като няма калъф, трудно се носи, а след мен тича синдикалист и ми муши под струните листче с искания.

- Брато, нали ще му кажеш, че ние винаги сме го подкрепяли?

Втори лидер ми залепва исканията си направо на челото. С плюнка!

- Само да пусне онези пари и да разкара пинтиите от кабинета, друго не ни трябва! И да е сигурен - когато и да са изборите, ние сме с него!

И в тоя момент разбирам какво ми трябва на мен. Трябва ми не контрабас, а съвсем малка свирчица - пиколо, с която да поведа мишоците към реката.

Ама пусто, флейтистът отпраши за коледните концерти в Австрия, няма от кого да взема назаем...