Бях момче, но и не съвсем, когато дългокосата ми съседка Илиана ме заведе в кино "Христо Смирненски" да гледаме "Стършел". Дневните прожекции си бяха място за невинни любовни срещи, някои двойки купуваха билети за по два-три сеанса - след края на всеки от тях излизаха, колкото да им скъсат контролите, и се връщаха вътре. Така направихме и ние - имах надежди, но останах изигран. Илиана забравяше за мен, сълзите й потичаха още с надписите, знаеше филма наизуст. Той пък компенсира разочарованието ми - беше си направо страхотен, извън стандартите на тогавашния (също съветски, естествено) репертоар.

След време се сблъскахме в една станция на пражкото метро, имахме време и двамата, толкова много време, че стигнахме накрая до странния епизод в плевенското кино. Илиана странно засия - била влюбена в Артур (Олег Стриженов), почти не излизала от салона. Призна ми, че водила и други съученици "на кино", за да не е сама и за да не й посегне някой в тъмното - замаяна и сляпа от сълзи. Бе зарадвана от случая да обясни и да се извини след толкова години. След това намерила романа - бе го оставила по средата. Героят изглеждал различен, придобивал други черти, отнемал й образа от екрана.

"Женско сърце" - рекох си тогава. На мен романът ми харесваше, харесваше ми чисто шекспировския ход на авторката (Е. Л. Войнич) да "изнесе" героите си в Италия и там да разиграе искрящия сюжет за вярата, за свободата и предателството. За безсънния и разрушителен избор на ограбения в религията си човек. А също и за страстта, за отречението и изкуплението. И днес, разбира се, си мисля, че без книги като тази може би нямаше да сме били истински млади.

Спомням си това сега



покрай разкритията за висшите духовници в БПЦ



(Ако не сте забравили, в романа/филма един свещеник се оказа агент на службите и предаде на врага сведения, които бе измъкнал от главния герой по време на изповед.) Да раздели Бога от неговия служител, когато това се налага, е избор на вярващия. Дори през Възраждането и в националноосвободителните борби българското духовенство, вдъхновител и мотор на процесите на народното събуждане, често е подигравано, изобличавано - достатъчно е да си припомним Ботев. Дори във върха на своята историческа мисия в нечии очи то не е отговаряло на представите и надеждите, които са му били възлагани. Това - най-общо, за да бъде ясно защо днешните разкрития не бива тъй сърцераздирателно да се драматизират. Вярата на българина е въпрос твърде личен, във вярата си той твърде слабо взаимодейства с общността и с институцията. (Ясно защо: като няма пастир, няма и стадо.) Православието му е по-скоро принадлежност, с живота си той се справя и сам.

Един от братовчедите в Лерин е църковник. Син е на селски свещеник, завършил е духовна академия, преминал е през всякакви служения, обича да показва снимки от суровата си младост в манастирите на Синай. Но не се запопил, нито замонашил. Весел, остроумен, гостоприемен, работи в просветните институции на градеца, последно мисля, че беше директор на гимназия. Градът го почита, участва (или председателства?) в някакви настоятелства, високото му образование респектира и думата му се чува в местния живот.

Отивахме му на гости, а той не беше вкъщи. Голямата му челяд бе печална - Димитри няма да си дойде днес, навярно и утре. Баща и син бяха загинали в катастрофа, градът бе смазан от тъга. А Димитри и двама свещеници са при вдовицата - говорят й, поддържат вярата, духа, вдъхват й кураж в изпитанието. Подкрепят я с примери от свещените книги, от живота на градчето, с размисли за безсмъртната душа и за вечния живот, за божията милост и благодат - те си знаят как.



Това е част от мисията на църквата там:



да бъде до човека в мъка и в крушение, да го измъкне от мрака и от ужаса, да потърси заедно с него утеха и надежда. Най-после - да го спаси от богохулство и саморазрушение, да го задържи в живота. И така, със своята вяра и със своята църква той да не е сам в най-тежък час.

Такова участие в човешкия живот за българската църква е немислимо. Отчуждението между нея и миряните не предполага никаква интимност. Но то е и двустранно: рядко някой ще потърси в храма житейски съвет, тълкувание на душевните си проблеми, на терзания, колебания или страхове. Така че въпросът за доверието, което отворените най-после архиерейски досиета щели да съсипят, ми се струва донякъде мелодраматичен. Няма толкова много за съсипване.

Иначе по отношение църквата българските тайни служби са си свършили работата тъй успешно, както в никоя друга област. Веднъж - като са я държали в "ежови ръкавици" и в предупредителен режим близо половин век. И дваж - като са й вкоренили тактиката на самодостатъчност и гузност за неизвестно колко още време занапред. Та днешното отваряне (на досиетата) да има ефект на затваряне, на изолация. И да бъдат замразени всякакви усилия за приобщаването й към националния живот, а организираната пушилка около тайните биографии на дядовците агенти да измести у всеки вярващ действителния въпрос: къде е той в този скандал, да остане ли в "лоното", или да махне с ръка и ако да, като какъв - чистосърдечно вярващ или все пак с едно наум?

Защото много ловко програмираният във времето резил, както и предишният с разкола имат задачата да блокират всяко обновление, да закрият различните лица, които църквата тук-там показва (от отец Иван в Нови хан до отец Боян в Родопите) и на които и тя, и обществото гледат двусмислено и противоречиво. Та това, което днес се разиграва, нито днес е почнало, нито днес ще свърши. За вярващия в България никога не е било лесно. А също и днес, когато мутрите в храма са на първия ред - с най-дебелите свещи в ръка, а партиите гледат на църквата като на отрасъл, който искат да имат под контрол за всеки случай...