Влюбен съм, откакто се помня. Влюбен съм в истината. А всеки знае къде е истината. Че кой не е чул за ин вино веритас? Кой не е пеел песни за него? Включително и оня за белото вино що не е червено...

Като бях малък (това е напълно нормално - не съм политик, че да се родя направо голям!), тате често ме пращаше с една кана до кръчмата под нас. И казваше:

- Запомни, сине! По-добре е да те пратят за вино, отколкото да те пратят на кино!

Това беше по времето, когато хората тарикатски се питаха, но за всеки случай само на четири очи: "Хубав ли е филмът, или е съветски?"

Ех, само като си помисля всъщност колко много завалии не доживяха до днешните дълбоко съдържателни екшъни! А и да не забравяме и колко много завалии си останаха завинаги мърльовци, понеже не дочакаха чистофайните сапунки!

Много съм научил от тате, особено в екстремни ситуации. Никога няма да забравя неговите паметни думи:

- За да нямаш махмурлук, не ставай от масата!

Просто и ясно, нали?

После тате взе сам да си прави вино, щото си реституирахме едно лозенце с маврудец и памидец. А и на вилата имахме асми.

От тате наследих всичко, включително и някои умения. Че и доразвих каквото трябва - прозвището Професора ми излезе край казаните с ракия. Малеее, какъв живот ври там, не можеш го опишеш!

Ама напоследък, за проклетия, все повече не дават сам да си правиш неща от първа необходимост. Можело да имам асми, ама само за ядене. Понеже, видите ли, грижели се за моето здраве!

А аз, ще знаете, най мразя баш тия, дето ми вземат здравето, да се грижат за него. Че толкоз ли много им трябва?

Помня кога във вилната зона бяха дошли едни големци.

- Кво тражите туканка? - пита ги дядо Мирчо.

- Да лапнем малко чист въздух - отвръщат.

- То аслъ - клати глава дядо Мирчо - сал един чист въздух остана... Лапнете и ньега!

А един комшия, поканил ме на мръвки и вино собствена реколта, ми вика:

-Мамка им и лобита! Както е тръгнало, тия ще ми разрешат да гледам прасета и пилци, ама ще искат да им ги давам, за да си купувам после месото от магазините. Моето месо! Разбираш ли?

- Братле - признавам чистосърдечно, - аз това изобщо не го разбирам...

Тези дни пък срещнах не кого да е, а лично министъра на здравеопазването. Да си имам късмета!

- Как си, професоре? - пита ме и ме гледа така, сякаш имам много здраве от най-високо място.

- Чудя се, докторе - отвръщам му.

- Че какво толкова се чудиш? - направо е изненадан той, сякаш ме е пратил по клинична пътека, асфалтирана специално за мен лично от премиера.

- Чудя се - обяснявам му кротко аз - какво е по-добре да имаш?! Алцхаймер или Паркинсон?

- Ех, професоре - разперва ръце той. - Разбира се, че е къде по-добре да имаш Паркинсон.

- Не си в час, докторе - поглеждам го строго. - По-добре е да имаш Алцхаймер.

- Защо? - на свой ред се учудва той.

- Защото - хиля се многозначително и клатя глава, - от мен да знаеш, е къде по-добре да забравиш какво си пил, отколкото да го разливаш!

И всеки си тръгна по житейската пътечка: аз - да си пийна до забрава, той - да се олее в политиката.

Но такъв е животът: някои живеем за едното наздраве, други - за някакво си конграчулейшън!